Очите на дука потъмняха и той напразно се опита да прогони избликналата в гърдите му омраза и жажда за отмъщение. Беше осъзнал, че някаква невидима ръка умело ги манипулира. Проумя, че някой нарочно раздухва грижите и страховете им, може би с надеждата, че тези изблици на вълнение ще ги разрушат и погълнат.
— Какво ли искат от нас, Люсиен? — проплака Сабрина.
Дукът се наведе и вдигна малката си дъщеря, която беше възседнала ботуша му. Отмахна меко златните кичури от лицето й и е обич целуна чипото й носле. Малките й ръце се заиграха с шнура, на който висеше печатът му, и той погледна над главицата й право в питащите очи на жена си.
— Предполагам, че ще получим искане за откуп. Каква друга причина би имало да отвлекат дъщеря ни? Трябва да я откупим, Рина. Знаеш, че съм готов да заложа Кемъри, само и само да я получа жива и невредима — произнесе тихо той. Ала в очите му светеше жива жажда за отмъщение. Един ден щеше да намери хората, дръзнали да посегнат на дъщеря му, и да ги смачка като мухи. Всеки, който познаваше дук Кемъри, знаеше, че той не произнася празни заплахи. Един ден щеше да се наслади на отмъщението си и дори ако това не се случеше утре или следващата седмица, все едно, денят на разплатата неизбежно щеше да дойде.
Най-после Люсиен забеляза двамата си сина, която стояха мълчаливо до вратата. Лицето на Робин беше обляно в сълзи и той се опитваше да заглуши хълцанията си в рамото на Франсис. Големият брат обгърна с ръка тесните рамене на момчето и над главата му погледна баща си право в очите. Внезапно дукът направи впечатляващото откритие, че синът му е станал мъж. Нямаше нужда от думи, двамата знаеха, че ще сторят всичко, за да си върнат онова, което им бяха отнели.
Сабрина, дукеса Кемъри, обърна глава и обходи с невиждащ поглед мокрите от дъжда поля навън. Това беше Кемъри, нейният дом. Обърна се и погледна съпруга и децата си. Те бяха нейният живот. А там, някъде далеч, изтръгната от майчината й прегръдка, беше Реа Клер, най-голямото й дете. Сладката, мила дъщеричка, която в този миг сигурно изпитваше дълбоко отчаяние и бездънен страх. Сигурно мръзнеше или трепереше от глад, сигурно беше объркана и самотна, докато майка й седеше пред разпаления огън, обкръжена от семейството си. Сабрина простена, вбесена от собствената си безпомощност. Не смееше дори да мисли как ще се отнесе съдбата към първородната й дъщеря.
Последният пасажер се качи на борда на „Лондон лейди“ под защитата на мрака. Скоро котвата бе вдигната и раздрънканият плавателен съд пое курс към колониите. Доковете бяха пусти. Никой не бе дошъл да се сбогува със самотния пътник или да му пожелае добър път и скорошно завръщане. Пътникът бе доставен на борда като бъчва вино, единствените поздрави за сбогом бяха ревът и смеховете от близката пристанищна кръчма. Подслонът, който бе предложен на последния пасажер на „Лондон лейди“, беше един тъмен, влажен ъгъл на междинната палуба, където миришеше отвратително на застояла вода, катран и боя. Но там имаше и друга миризма, която пронизваше целия кораб. Тя беше много по-силна и се долавяше навсякъде. Миризмата на страха.
Пета глава
Времето тече, събитията променят своя курс,
От мото към доброто, от щастието към злощастието.
Танцуващите златни пламъчета в камината се отразяваха като играещи сенки по червените стени и белите тавани на библиотеката. Големият стенен часовник от черешово дърво тиктакаше равномерно и месинговите му стрелки се придвижваха, без да бързат, по гладкия циферблат. Полираният под от желязно дърво беше покрит с ориенталски килим. Цветовете на шарките му се повтаряха в сапфиреносините завеси пред големите прозорци и в разкошната яркочервена дамаска на креслата.
Самотен клон, останал без нито едно листо, се блъскаше в стъклото на прозореца. Навън плющеше дъжд. Потропването на водните капки най-после събуди вниманието на мъжа, седнал на стол пред камината и подпрял удобно обутите си в ботуши крака върху месинговата скара. В скута му спеше мирно едър котарак с оранжева козина, приличен на тигър. Мъжът се намести внимателно в стола си и потръпна от болката в счупеното ребро.
Данте Лейтън присви сивите си очи и хвърли изпитателен поглед към барометъра в махагонов обков. Но и без да го погледне, знаеше, че налягането спада и над Чарлзтаун се надига буря. Виждаше светкавиците, които прорязваха необичайно тъмното следобедно небе, чуваше гръмотевиците, които караха кристалния полилей над масата да прозвънва уплашено.