Данте отпи голяма глътка бренди с надеждата, че тя ще облекчи глухата болка в гърдите му и ще съкрати безкрайните часове бездействие, на които беше осъден след станалата злополука. Хвърли бърз поглед към масичката за игра, изработена от орехово дърво, украсена с четири сребърни свещника, готови за запалване, щом падне мракът. Докато раздадат и последната карта, свещите няколко пъти щяха да изгорят до край и да бъдат заменени с нови. Накрая вечно недоволният Кърби щеше да вдигне тежките завеси и да даде път на първите утринни лъчи. Май това е единственият начин да се наслаждавам на болестта си, каза си Данте и се ухили. Късметът на карти никога не го изоставяше, така беше и през последните дни, за голямо неудоволствие на гостите му.
Данте облегна глава на меката възглавница и си припомни един друг късмет, който обаче се беше обърнал в катастрофа и бе изложил на опасност „Морския дракон“ и екипажа му. Всъщност, това си беше чиста случайност, защото „Морският дракон“ беше изминавал стотици пъти курса между Чарлзтаун и Западно индийските острови, без да счупи нито една бъчва с меласа или да се разлее дори чаша с вино. Но този път попаднаха в истински ураган, който ги повлече към бреговете на Савана и едва не ги прати на дъното. С разкъсан такелаж, изпопадали платна и една счупена мачта, „Морският дракон“ все пак бе успял да достигне до пристанището, преди следващата буря да го е нападнала в теснините. За Данте последната част от пътя беше само мрак и болка, защото бе улучен от една отчупила се рейка и вятърът го измете от кърмата като парче дърво. Имаше късмет, че се отърва само с няколко счупени ребра и изкълчен глезен, защото куката в края на рейката като нищо можеше да му откъсне главата.
Няколко членове на екипажа също бяха получили наранявания: Барнаби Кларк, който беше на вахта на кормилото, си счупи ръката. Дървеното колело внезапно се завъртя, една от дръжките се удари в ръката му и разтроши костта. Соумс Фитсимънс също бе ударен от отчупена рейка, изпаднала от такелажа, и дълго лежа в безсъзнание. Другарите му обаче твърдяха, че рейката се е счупила едва след срещата с дебелата му глава. Алистър Марлоу си беше счупил малкия пръст и се чувстваше ужасно неловко за незначителното си нараняване.
Докато екипажът се възстановяваше, „Морският дракон“ остана закотвен за дока, за да бъде ремонтиран и снабден с нова мачта, такелаж и рей. Само след месец корабът щеше да бъде готов за ново плаване и капитанът възнамеряваше отново да потегли към Западно индийските острови, разбира се, при благоприятен вятър в платната.
Данте си припомни злокобния вихър, който нахлу така внезапно в платната им, и се запита дали пък това не е било сигнал за края на късмета му. Според него раните, които беше получил, имаха и своята добра страна, тъй като изискваха продължителна почивка на легло и му даваха добър претекст да отклонява повечето от поканите, с които го засипваше обществото на Чарлзтаун. Това скокообразно увеличение на популярността му в града беше започнало с пристигането на една известна млада дама от Лондон, която разпространи из цялото крайбрежие сведенията за капитан Данте Лейтън, с които се беше сдобила в Англия. Най-важното разбира се беше, че капитанът на „Морския дракон“ всъщност е маркиз Джакоби, издънка на стар и благороден английски род. Наистина беше странно какво впечатление правеше една благородническа титла. И въпреки това, каза си с цинична усмивка Данте, аз съм си същият човек, смятан само до преди няколко месеца за недостоен да влезе в доброто общество на града. Тогава не му позволяваха дори да поздравява добродетелните дъщери на местните богаташи.
Всъщност миналата му слава беше за предпочитане, защото сега беше превърнал в желан обект за всяка млада дама от Чарлзтаун, решена да си намери мъж, да не говорим за честолюбивите им и незнаещи задръжки майки. Лека-полека го обземаше усещането, че ще се чувства по-сигурен в едно пиратско гнездо, отколкото в ярко осветен салон, пълен с бъдещи тъщи, оспорващи си благосклонността му. Никога досега не беше чувал толкова клеветнически забележки за въображаемите стълбове на обществото. Струваше му се, че в ушите му звучи все едно и също: как едно добро име е било стъпкано в калта. Беше започнал да се плаши не само от стоманените погледи на изпълнените с надежда възрастни дами, не, много по-опасни бяха гордите бащи, които и сега го измерваха с пренебрежителни погледи, но тайно в себе си размишляваха какво ли е влиянието му в двора и дали е достатъчно перспективен зет.
Въпреки че учтиво отклоняваше поканите, те продължаваха да пристигат непрекъснато. Беше се опитал да разясни на хората, че възстановяването му изисква спокойствие и тишина, но тогава започнаха да го обсипват с подаръци и да се явяват в дома му като ангели на милосърдието, за да подсигурят позициите си. Данте се кълнеше, че ако опита още някой чудотворен домашен мехлем или си хапне от някой лепкав, приготвен специално за нето сладкиш, не може да гарантира за себе си. А дребният му кривокрак стюард пръв щеше да усети върху себе си гнева му, че е допуснал в къщата поредната красива самарянка.