Капитан Кътбърт Макей беше опора на доброто общество в Чарлзтаун. Той придружаваше семейството си в черквата, даваше милостиня на бедните и никога не го виждаха да пирува в долнопробните кръчми. Знаеше се, че е верен на шотландската си съпруга Ани Джейн и никога не я мами. Двамата бяха дошли в колоните като млада двойка, за да потърсят щастието си в новите земи. Често го чуваха да казва, че никоя жена не може да се мери с неговата Ани Джейн, а когато слушателят успееше да хвърли поглед към този образец на благородство, към този обект на вечна вярност, той се съгласяваше с капитана, защото Ани Джейн Макей имаше красиво лице, стройна фигура, слънчев характер и неизличим шотландски акцент, с който веднага ти ставаше симпатична.
Ако Кътбърт Макей имаше някакъв порок, това беше ярко изявеното му пристрастие към елегантното облекло. Жакетите и панталоните му се шиеха от най-добрия лондонски шивач. Два пъти в годината той задължително посещаваше столицата, за да се облече според най-новата мода. Сюртукът, с който се беше нагласил сега, издаваше ръка на майстор. Маншетите бяха много широки, точно по модата, дискретно украсени с дантела. Копринената жилетка беше избродирана със златен конец и много подхождаше на златните копчета на сюртука. Панталонът от черно копринено кадифе като че ли не беше в съответствие с останалото, но Берти Макей не можеше да се откаже от черното кадифе. Ленената вратовръзка обаче беше безупречна, да не говорим за чорапите без нито една гънчица и обувките с разкошни токи.
— Какво, за Бога, би могло да доведе до този съюз между двама стари съперници? — попита с ясно изразено отегчение Данте.
— Виждам, че схващате бързо, капитане. — Берти Макей беше много доволен от противника си. — Вярно е, че досега бяхме съперници, но мисля, че е дошло времето да погребем миналото. Аз, от своя страна, ще забравя всичките си предразсъдъци спрямо вас, капитан Лейтън — предложи великодушно той. — Аз съм богобоязлив човек и не храня в сърцето си злоба.
Данте Лейтън си разреши да се усмихне.
— Нямах представа, че се ползвам с благоволението ви, капитан Макей. Но вие не задоволихте любопитството ми — прибави цинично той. — Какво точно трябва да платя за великодушието?
Бърти Макей разпери ръце и лицето му показа, че е бил засегнат.
— О, капитане, това беше удар под пояса. Не мога да си представя, че се отнасяте с такова пренебрежение към честното ми предложение и приятелство, и нямате доверие в мотивите ми! — извика той и разтърси разкошната си перука. — Засегнахте ме болезнено, сър, да го знаете.
Данте присви очи, но не каза нито дума. По-добре да изчака следващия драматичен монолог, който може би щеше да разкрие нещо по-съществено.
— Всъщност, капитане, аз смятам, че по-скоро аз ще окажа услуга на вас, отколкото вие на мене — обясни самодоволно Берти Макей.
— Любопитството ми се засилва, капитане — отговори Данте, без да покаже особена заинтересованост към предложението на Макей за приключване на старата вражда.
— Чували ли сте баснята за кучето и костите? Не? В нея се съдържа поука за всички ни — заговори отново Берти Макей и се намести по-удобно на стола си. После отпи глътка бренди, за да смаже гърлото си, и продължи: — Имало едно куче, което умирало от глад. Представлявало жалка гледка, като се мъкнело с увиснала опашка по улиците и едва избягвало ботушите, които го ритали. Мислело си, че е ударил последният му час, когато съдбата най-после проявила благосклонност. Един ден чуло, че някакъв месар щял да изхвърля остатъци. А между остатъците имало една кост, която можела да го храни до края на дните му. Никога вече глад! Да, кучето направо се разтреперило от вълнение, мога да кажа това и без да съм врачка. Но, както често се случва, слухът за тази вълшебна кост се разпространил по целия град и преди бедното животно да успее да се огледа, всеки пълен с бълхи уличен пес хукнал да я търси. Бедното малко куче нямало нито минута спокойствие. Можете ли да си представите как са го гонили, капитане? Нещастното животно не можело дори да си вдигне крака, без някой ръмжащ събрат да го сграбчи за лапата. И така, денят вече свършвал, а кучето разбирало, че няма да успее да се добере до заветната кост, ако глутницата продължава да е по петите му. Единственото му предимство било, че само то знаело кой е месарят, който ще изхвърли костите. И с онази хитрост, която спохожда само решителните, кучето повело събратята си по улиците на града и почнато да се рови в боклуците на всички месари. И накрая, когато повечето кучета се отказали, защото не намерили нищо, то се върнало в къщи, доволно от себе си. Обаче — добави със сериозен глас Берти Макей — там го чакало другото куче.