Данте Лейтън вдиша заинтересовано едната си вежда и на устните му се появи усмивка.
— Друго куче ли, капитане? Без съмнение някой високопланински териер?
Берти Макей се ухили широко.
— О, капитане, вие сте най-светлата глава, с която съм се сблъсквал. Никога не сте ме разочаровали, сър, никога! Вие, капитан Лейтън, имате остър ум — засмя се той и развеселено се удари по бедрото. — И така, другото куче си било недоверчиво по природа и си помислило, че на първото куче не може да се има доверие, защото самото то на няколко пъти успявало да заблуди по същия начин глутницата улични песове. Второто куче решило да последва нашия герой и знаете ли какво намерило? — попита с невинно изражение Берти Макей. — Видяло приятеля си — продължи той, без да изчака отговора — да чака търпеливо пред дюкяна на един месар, покрай който глутницата била минала, без да го забележи. А сега е време да се запитаме — какво чака кучето? Дали пък не е вълшебния кокал? Но всяко куче в града смятало, че такъв кокал не съществува, защото след дългата гонитба било принудено да се прибере в къщи с празен стомах. Всички били убедени, че кучето е направило голяма глупост, като е загубило толкова време в едно безсмислено приключение. И тъкмо, второто куче има две възможности, капитане. Но само от първото куче зависи какво решение в крайна сметка ще вземе — заключи и отново се усмихна с бащинската си усмивка.
— Наистина ли? — попита учтиво Данте. — И как си го представяте, капитане?
— Според второто куче първият пес има две възможности: или да се съюзи с него и заедно да откраднат кокала… — Берти Макей помълча малко и продължи многозначително: — … или да загуби кокала и тогава той самият да го грабне. Защото второто куче като нищо би могло да насъска по следите му цялата глутница улични песове и тогава тежко му. Нищо няма да му остане, нищичко. Може да загуби дори живота си — завърши категорично Берти Макей и в салона се възцари напрегната тишина.
Данте Лейтън се усмихна, но в очите му се появиха опасни пламъчета.
— И как е постъпил бедният пес от баснята? — попита тихо той.
Берти Макей засия с цялото си лице.
— Разбира се, той се доверил на другото куче и двамата заедно откраднали кокала. Нали ви казах, че е бил много хитър пес? По-добре да разделиш плячката, отколкото да останеш с празни ръце, нали, капитане?
— Може би — отговори небрежно Данте Лейтън. — Но преди всичко — продължи със загадъчна усмивка той, — решението зависи от стойността на плячката, не е ли така, капитане?
Дружелюбният израз на Берти Макей избледня като звездите на разсъмване.
— О, да, имате право.
— Баснята ви беше много интересна, капитане — продължи Данте и въздъхна отегчено. — Но аз не разбирам смисъла й, не разбирам и защо би могла да изиграе известна роля за отстраняването на неразбирателствата помежду ни. О! — извика той, сякаш току-що му беше хрумнало нещо важно. — Но вие така и не ми разказахте какъв е моралът на баснята, капитане! Факт е обаче, че всяка басня има морал — усмихна се миролюбиво той. За съжаление усмивката на съперника му никак не беше окуражителна.
— Точно така, капитан Лейтън, баснята наистина има поука — отговори с треперещи устни Берти Макей. — Много по-добре е да разделиш плячката с приятел, който може да ти стане съюзник, отколкото да се озовеш сам срещу цяла глутница врагове и да изгубиш всичко.
Кестенявите къдрици на Данте блеснаха на светлината на огъня, сивите му очи обаче останаха устремени в пращящите цепеници.
— Това е забележителна философия, капитане. За нещастие обаче аз не съм човек, който обича да дели. Освен това не познавам почти никого, когото бих могъл да нарека свой приятел и да му имам пълно доверие — обясни той с тих глас и Берти Макей трябваше да се наведе, за да го чуе. — Признавам, една глутница вълци може да се сдобие с по-голяма плячка, отколкото един-единствен вълк, но този единак има възможност да се промъкне незабелязан там, където глутницата неизбежно би направила впечатление. Единакът се движи бързо и безшумно, капитане. Може да удари, когато си поиска, и да изчезне, преди да го е забелязал друг, освен жертвата. — Данте сякаш водеше най-обикновена светска беседа и Берти надали щеше да забележи заплахата, скрита в думите му. Но един поглед на ледените сиви очи беше достатъчен да го убеди.