За разлика от екипажа си, Данте Лейтън не се стресна от предупредителните изстрели. Той даде няколко резки заповеди, моряците се втурнаха към котвеното въже, леко свитите платна на „Морския дракон“ бързо се напълниха с вятъра и корабът излезе от малкия залив. Бяха по-бързи от враговете си и успяха да се изплъзнат невредими, като оставиха измамените контрабандисти да се бият на спокойствие за холандския търговски кораб и безполезния му товар.
Когато се отдалечиха достатъчно, оръдията на „Морския дракон“ дадоха дружен залп. Данте много искаше да разбере кой от лешоядите е имал нещастието да се присъедини към холандския търговски кораб на дъното на морето.
— Онзи искаше дял от плячката, нали? — Резкият глас на Хюстън Кърби върна капитана на „Морския дракон“ в действителността.
Данте се ухили. Нищо не оставаше скрито от острия взор на Хюстън Кърби. Без ни най-малко усилие дребният стюард успяваше да изтръгне от всяка матрона тайната на истинската й възраст, а всеки знаеше, че това не е проста работа.
— Берти Макей иска или да стане наш съдружник, или… — Данте направи многозначителна пауза. — … или капитанът и екипажът на „Морския дракон“ никога няма да имат възможността да похарчат дори част от намереното.
— Виж го ти, проклетият негодник — измърмори Кърби. Все още го беше срам, че се е представил толкова зле пред капитана на „Ани Джейн“. — За какъв се смята всъщност? — попита войнствено той.
— Трябва да знаеш, че Берти Макей не е човек, който произнася празни заплахи. Освен това не е от хората, които биха допуснали да ги надхитрят — отговори уморено Данте, който познаваше много добре съперника си.
— И какво ще прави сега? — попита Кърби, забравил гнева си пред сериозния тон на капитана.
Данте се замисли над въпроса и трепкащите светлинки на пламъците затанцуваха по непроницаемото му лице.
— Макей има намерение да се съюзи с другите капитани, които не са особено добре настроени към мен и не биха имали нищо против да уредим старите си сметки.
— Така е, капитане, през годините си създадохме доста врагове — въздъхна потиснато Кърби, който знаеше много добре, че изключителният късмет на господаря му и безогледните му действия бяха предизвикали гняв и завист у по-малко късметлиите.
Данте Лейтън беше човек, на когото беше по-добре да не се изпречваш на пътя. Може да бъде жесток и безмилостен противник. Никому не бих пожелал такъв враг, каза си Хюстън Кърби и си припомни мъжете, които бяха проявили достатъчно глупост да повярват, че биха могли да предадат капитана на „Морския дракон“. Достатъчно хора бяха имали нещастието да изпитат върху себе си силата на гнева му и вече никой не смееше да го подценява. Съперниците му знаеха това и му оказваха дължимото уважение. Никой от тях, все едно колко беше безстрашен, не проявяваше лекомислието да кръстоса носа си с неговия. Ако обаче успееха да се съюзят, тогава… Кърби изобщо не искаше да мисли за това. Обединени, капитаните от Чарлзтаун щяха да разполагат с много повече възможности не само да проследят „Морския дракон“, но и дори да го пратят на дъното.
Най-голямата грижа на Кърби беше за капитана. Ако тръгнеха да търсят потъналия испански галеон, щяха да се изложат на голяма опасност. Кърби захапа долната си устна и се запита дали би се осмелил да изкаже гласно мислите си. Много добре знаеше, че може да си позволява доста повече от останалите членове на екипажа, и въпреки това имаше една граница, която беше по-добре да не прекрачва. Той служеше от много години при Данте Лейтън и имаше възможност да проследи как младият, разглезен маркиз Джакоби се превърна в твърд, отмъстителен мъж, който имаше само една цел в живота си — да се разправи с човека, разрушил семейството му.
Кърби разтърси глава, защото разбираше чувствата на господаря си и му съчувстваше. Майката на Данте, лейди Илейн, беше прекрасна жена, хубава като картинка и точно там беше трагедията, защото всички я обичаха.
Да, той също мразеше негодника, който бе причинил смъртта на лейди Илейн. Все пак той беше служил на фамилията Лейтън дълго преди майката на капитана да влезе в семейството чрез женитбата си. Беше дори облагодетелстван от съдбата да се роди в двореца Мердрако, а това означаваше, че лоялността към семейството и единствения му наследник е дълбоко вкоренена в душата му. Копнежът по Мердрако тровеше сънищата му също като на капитана, той жадуваше да пролее кръвта на негодника не по-малко от своя господар. Но кръвожадността не беше в състояние да замъгли главата му, както беше станало с Данте Лейтън, и той никога не забравяше, че е може би единственият, който ще бъде в състояние да възпре убийствените намерения на последния маркиз Джакоби.