— Капитане — започна смутено стюардът. — Милорд — опита се отново той, това май звучеше по-добре. — Питам се дали не е по-умно да оставим съкровището да почива спокойно на морското дъно. Разбира се, ако изобщо съществува потънал испански галеон, в което се съмнявам. Не е редно да се избиваме заради него. Този път рискуваме твърде много, или поне така мисля аз — заключи Кърби, надявайки се гласът му да е прозвучал убедително. Ала надеждата му потъна в пясъка, когато срещна ироничния поглед на капитана си.
— Така ли мислиш, Кърби? — попита тихо Данте и стоманеният му поглед напомни на стюарда повече от всякога стария маркиз, дядото на днешния господар на Мердрако, непримирим стар джентълмен, който в продължение на почти половин век беше управлявал земите си с желязна ръка. Все още помнеше как беше стоял пред него с треперещи колене и светлосивите очи, същите като на внука му, го бяха пронизвали безмилостно.
— Подозирам, че възможността наистина да открием съкровище ви плаши до смърт, Кърби — продължи с усмивка Данте Лейтън. — И в същото време съм убеден, че не се съмнявате в уменията ми да изведа „Морския дракон“ от всяка опасност, а се боите главно от онова, което ще се случи после. — И той погледна дребния стюард право в очите.
Хюстън Кърби светкавично скри очи под гъстите си мигли и Данте не можа да види реакцията му. След малко вдиша рамене и рече:
— Не ни остава нищо друго, освен да изчакаме. Може би и двамата се лъжем. Може би ще се случи нещо съвсем различно от онова, което очакваме.
— Знам, че каквото и да се случи, ще мога да разчитам на вас, Кърби — отговори Данте Лейтън. Стюардът му беше верен до смърт, макар че помежду им често възникваха пререкания.
— Така е, капитане — отговори просто Кърби. — За вас и за Мердрако и за лейди Илейн съм готов да вляза и в ада, милорд. Струва ми се, че точно натам сме се запътили — прибави с измъчена усмивка той и погледна през рамо, сякаш някой беше застанал зад него. — Старият маркиз ще се обърне в гроба, ако допусна да се случи нещо с вас.
Данте се усмихна и в усмивката му беше цялата му привързаност към дребния стюард, който беше неотстъпно до него още от детските му години. Знаеше, че трябва да се смята за щастлив, че е спечелил обичта и лоялността на Хюстън Кърби. Той беше един смешен дребосък, който винаги решаваше от пръв поглед дали харесва някого или не. Беше пълен с предразсъдъци, обичаше да командва и често се гневеше, но в действителност беше като квачка, която пазеше с всички сили капитана и екипажа на „Морския дракон“.
— Какво има за вечеря, Кърби? — попита тихо той. — Изведнъж огладнях.
— Така си и помислих още като видях Берти Макей да се намъква гордо-гордо в кабинета ви. Телешкото се върти на шиша, а във фурната има две сочни патици. Ябълковият сладкиш е вече готов — съобщи тържествено Кърби. — Знам, че обикновено ви идва апетитът, когато сте замислили някоя дяволия, но по-рано рискувахте само задника си. Сега обаче… — Кърби разтърси посивелите си къдрици. — … знаете ли, нямам никакво желание да ми извият врата. Е, разбира се, с попътен вятър в платната „Морският дракон“ може… — Той замлъкна и се вслуша. От улицата долетя плющене на юзди, последвано от скърцане на колела. Каретата спря точно пред тяхната врата.
— Гости, капитане — промърмори Кърби и си припомни купищата порцеланови чашки, които го чакаха в кухнята след последното посещение. Трябваше веднага да ги измие, защото гостенките вероятно бяха от женски род и щеше да се наложи да им сервира чай.
Той открехна леко завесата, погледна към улицата и презрително изпухтя.
— Мисис Хелън Джордън и онази стара бъбрица, леля й — съобщи тихо той и се отдръпна от прозореца. — Най-добре е да отида да измия чашите, защото дамите непременно ще останат за чая. Никак не ми е приятно да разрязвам хубавия ябълков сладкиш, докато е още топъл, да го знаете — продължи да мърмори той. Нямаше по-добър майстор от него на сочните, напоени е вино торти със сметана и бадеми. — Последния път стояха много по-дълго, отколкото е прилично, и лелята опразни цяла чиния тортички — напомни недоволно той и се запъти към вратата, оставяйки след себе си упойващ аромат на бренди. — Надменни дамички, и двете, държат се като че имат в жилите си кралска кръв, и то само защото мъжът на дъртата е богат търговец. Сигурно се мислят за аристократки, пфу! Нищо не разбират те, нищичко — чуваше се съскащият му глас. — Младата вдовица играе ролята на госпожица от изискан дом, макар че не е по-добра от някоя пристанищна к… — Недовършената дума отекна в тишината на салона. — Простете, милорд, не биваше да казвам това — извини се учтиво стюардът, макар че много държеше да обясни на капитана си колко неподходяща е за него тази Хелън Джордън. Когато искаше да постигне нещо, младата дама се умилкваше като котка, но щом се обърнеше с гръб, започваше да сипе огън и жулел. Когато капитанът не можеше да я чуе, от аристократичното й лустро не оставаше и следа. Няколко пъти се беше отивала да дава заповеди на Кърби в собствената му кухня. Дребосъкът и досега побесняваше от яд, като се сетеше за нахалството й.