— Все някога трябва да порасне.
— А ние?
Нлесин изсумтя.
— Велика мисъл. Звучи като в един от собствените ми романи. Четеш твърде много книги, Арвън. Започнал си да ставаш интелектуалец. Трябва да отидеш в някоя ферма, да усетиш миризмата край обора, да се научиш да живееш.
Арвън леко се усмихна, отпуснал дългото си тяло в креслото. Книгата не трепваше в силната му ръка, а сивите му очи изразяваха по-скоро недоумение, отколкото насмешливост.
— Така и не разбрах, Нлесин, защо толкова упорито се стараеш да се представяш за Великия циник.
— Искаш да кажеш, че и без да се старая, съм достатъчно противен?
— Искам да кажа, че ти самият би трябвало отдавна да си се отегчил.
— Защо не вземеш да ми проповядваш за Златния век на човечността като Колрак? Да ми обясниш единството в живота, хармонията на световете, скритите добродетели на жалките човешки същества…
— Не, благодаря — прекъсна го Арвън и вдигна книгата пред очите си. — Предпочитам да чета.
Корабът се разтърси леко; силното боботене премина в досаден вой.
Вратата се отвори и в кабината пристъпи навигаторът Хефидж. Стоеше изправен и спокоен, странните му черни очи обгърнаха останалите по-скоро с безразличие, отколкото с презрение.
— След минута ще свърши — осведоми ги той. — По-добре затегнете коланите.
— Полето още ли действува? — попита Арвън.
— В известна степен да.
— Няма да има никакви… неприятности… нали? — Црига избърса ръцете си в извънредно луксозна кърпичка.
Навигаторът сви рамене.
— Не му се нрави тая работа на Нлесин — измърмори той любимата си фраза. — Май ще се наложи да спим по обратния път за вкъщи, ако изобщо някога излезем от полето на деформация. Готов ли е препаратът за критични ситуации, Хефидж?
— Готов е — каза Хефидж и не се усмихна.
— Почакай — каза Нлесин, като се поизправи в креслото си. — Искаш да кажеш, че наистина ще има…
— По-добре затегнете коланите — повтори навигаторът и се върна отново в командната зала.
Тримата мъже се вторачиха един в друг, внезапно станали по-близки, отколкото са били през тези четири години, откакто бяха заедно.
— Не му се нрави тая работа на Нлесин — повтори намръщено Нлесин.
— Дори и на Арвън не му се нрави — промърмори Арвън.
Црига — твърде млад и твърде уплашен — закопча колана си и затвори очи.
Корабът се разтърси отново. Някъде в стените се чу съскане и пращене на кабел.
Сивото мъртвило около тях като че ли бе съвсем наблизо, притискаше ги, задушаваше ги…
— Ето го небитието — произнесе Арвън.
Светлината намаля.
Хората чакаха.
Корабът излезе от полето.
Когато това се случи, то стана изведнъж. Нямаше преход. Корабът изплува от пустотата отново в нормално пространство, отново сред тъмния безкрай, където звездите приличаха на светещи островчета и където никога не духаха ветрове. Мястото беше някак си по-приветливо от онова, което бяха оставили зад себе си. Огромен беше този океан, където световете бяха прах, и все пак им беше близък, защото това беше вселената, дала живот на човека, макар и само в известна степен, тя беше разбираема за тях.
Корабът плуваше сред дълбините със скорост, близка до скоростта на светлината — движението бе недоловимо, а звездите оставаха все така студени и далечни.
На кораба все още му предстоеше да измине дълъг път.
— Май че успяхме — каза Арвън и разкопча колана си.
— Още не сме се приземили — напомни му Нлесин.
— Преходът наистина не беше лек — каза Црига, а лицето му постепенно възвръщаше обичайния си цвят. — Никой не може да ме убеди, че този път не бяхме в беда.
Воят на атомните реактори премина в постоянно, ритмично боботене — тихо, отмерено, успокояващо.
Вратата на командната зала се отвори отново и се подаде главата на Хефидж.
— Тук ли е Дериък? — попита навигаторът.
— Да — отвърна Нлесин. — Крие се под креслото ми.
— Вероятно пак е в библиотеката — каза Арвън. — Трябва ли ти?
— Ще кацнем след дванадесет часа. Сейехи иска да подготви компютрите за първото проучване и казва, че не би искал да му се наложи да го прави повторно, когато Дериък престане да си блъска главата, за да измисля възражения.
— Ще го доведа — обеща Арвън.
Стана и тръгна надолу по коридора към библиотеката. Както беше и очаквал, Дериък се намираше там — седнал на една дълга маса, следеше екрана на някакъв монитор. Навсякъде около антрополога имаше разхвърляни филми, беше успял също да събере и значителна колекция от празни чаши, в няколко от които все още имаше питие.
Вероятно, помисли си Арвън, този човек не беше забелязал резкия преход при излизане от полето на деформация. Не защото е бил пиян, естествено. Арвън никога не бе виждал Дериък пиян, въпреки количествата, които поглъщаше. Но когато се заровеше в някой от своите проблеми, останалият свят все едно не съществуваше за него. Това беше привичка, която Арвън ценеше, но не можеше да проумее.