Ето сега и Центавър Четири!
Имаше някаква вероятност, тя неизменно съществуваше. Ако го имаше единството на всичко живо, както го бяха учили, както се бе опитвал да вярва със сърцето и душата си, то тогава трябваше да има и друг отговор, различен от този, който хората бяха намерили. Трябваше да има, непременно трябваше да има!
— О, Колрак! — нечий глас прекъсна мислите му. — Какво ново сред служителите на кристалната топка?
Лейджър, то се знае. Защо кореспондентът не го оставеше на мира в момент като този? Щеше ли този човек да се разбъбри на прага на самата вечност?
„Но това не са благи помисли, Колрак. Ако не можеш да намериш милосърдие в себе си, защо го очакваш от другите?“
— Боя се, че кристалната топка е помътняла.
Лейджър седна. Той беше немарлив човек — немарлив относно облеклото си, работата, вероятно и в мислите си. Истина е, помисли си Колрак, че пътеписите му бяха по-популярни от романите на Нлесин, но и по-скоро щяха да бъдат забравени.
„Милосърдие, милосърдие!“
Лейджър извади някакъв бележник и надраска в него:
„Центавър Четвърти, отворете вратата!“
Изкиска се. Колрак с усилие успя да се усмихне.
— Очаква ни голяма сензация, нали знаеш? Ще се помотаем над купищата развалини, а компютрите на Сейехи ще бръмчат и потракват, после ще се спуснем право надолу и ще оставим Дериък да се заеме с вечните си проблеми. Надолу полита „Добра Надежда“… буф! Всички излизаме да се поровим наоколо и какво ще получа аз от това? Още една кратка глава, досущ като останалите. Центавър Четвърти, ти си досадник!
— Има вероятност… — напомни му свещеникът.
„А имаше ли, имаше ли?“
— Естествено, естествено — Лейджър изкриви лице в чудесна имитация на възпълните черти на Нлесин. — Но на Нлесин тая работа не му се нрави.
— И Нлесин е грешил по-рано — припомни му смирено Колрак.
— Сигурен ли си, че е грешил, напълно сигурен? Е, добре, спомням си времето… преди да напуснем родния Лортас и да се отправим към изгряващото слънце… Нлесин заявяваше открито…
Колрак си наложи да не слуша; гласът до него се превърна в монотонен дразнител, нищо повече.
„Господи, господи, и ние ли сме като останалите? Трябва ли да се караме и да се заяждаме помежду си дори тук, дори сега, пред прага на неизвестността?“
Там долу, под тях, тъмният свят, който беше четвърти от Алфа Центавър, се въртеше в пространството, обикаляше по орбита около своето ярко слънце.
В командната зала на „Добра Надежда“ Дериък вдигна поглед от лентите на компютрите и поклати глава.
— Спуснете го — каза той на Капитана.
Корабът бе вече излязъл от безкрайната космическа нощ и се бе спуснал сред безбрежна прозрачна синева. Той прелетя през развълнувано море от бели облаци, ветрове, гмурна се в слънчевата светлина към нови хоризонти.
Сега той се спускаше надолу и покритите със сняг планини почти прорязваха търбуха му. С рев и тътен този огнен титан връхлиташе сред ветрове и дъждове, а въздухът с грохот се втурваше след него.
Той профучаваше над континенти и бурни океани. Хвърляше змиевидната си сянка над самотни острови и караше птиците в гората да политат уплашено във всички посоки. Стрелваше се над жълтите пясъци на пустините и оставяше нови дюни след себе си.
Дериък стоеше като прикован пред монитора и само от време на време нахвърляше кратки бележки в бележника си.
След шест часа се изправи уморено.
— Все същото — съобщи той на Уийк.
Капитанът остана спокоен. В израза на лицето му не настъпи промяна, само мускулите му се бяха напрегнали малко повече.
— Би ли посочил подходящо място за изследване на почвата?
Антропологът погледна в бележника си, кимна и даде на Хефидж координатите на най-подходящото място, което бе забелязал.
В командната зала се появи отчаянието, едно старо отчаяние — безгласно, нечуто.
„Същото, същото. Винаги бе все същото.“
Корабът се понесе с тътен обратно към мястото, което Дериък бе посочил. Застана вертикално, изхвърли огнена струя пламъци във въздуха надолу към пустинните пясъци, които го очакваха с вековна смиреност.
Спусна се, кацна, замря.
Настъпи тишина.
Взеха проби от въздуха, оказа се, че е негоден за дишане. Не си дадоха труд да сглобяват хеликоптера, а решиха да вървят до мястото — в края на краищата беше съвсем близо. Дериък, Црига, Нлесин, Лейджър и Арвън сложиха на лицата си маски. Другите останаха в кораба.