— Няма да я намерите — подчерта Дериък.
— Не ни е необходима технология, която действително да е осъществила космически полет, запомни това. Стига само да е напреднала дотолкова, че да произвежда някои части, може би ще можем да проспим обратния си път към дома.
Дериък недоверчиво поклати глава.
— Ще моля бога за това — прошепна тихо Колрак.
За пръв път никой не се изсмя.
Дериък отиде при Сейехи и двамата се подготвиха за проучване на концентрацията на населението и енергийното излъчване. Хефидж прегледа наново картите си. Капитанът стоеше неподвижно, със скръстени ръце, впил поглед в екрана.
Ярката бяла светлина придаваше призрачна бледност на лицата им.
„Като мъртъвци, помисли си Арвън. Този кораб е нашият ковчег и ние ще бъдем погребани в него.“
— Е, това вече е нещо — каза Лейджър, но гласът му като че ли бе неествествено приповдигнат, та едва ли би могъл да ги утеши. — Корабокрушение в Космоса! Господи, ако са ме мислили за сантиментален преди, какво ли биха си помислили сега?
— Ще си помислят, че си бил сантиментален и преди — каза му Нлесин.
— Окей, окей. Може би трябва да пийнем по този случай.
— По мъничко — съгласи се Нлесин. — По едно за из път, така да се каже.
— Съвсем не е смешно — възпротиви се Црига.
— След шест или осем чашки на екс всичко ще изглежда по-забавно — увери го Нлесин. — Да вървим.
Арвън ги последва навън от командната зала, по-скоро защото чувствуваше, че там пречи, отколкото от каквото и да е желание за пиене. Те се разположиха в уютната зелена зала, потънаха дълбоко в креслата и поведоха объркан разговор, като че ли по някакъв начин той би могъл да им послужи като бариера срещу онова, което ги очакваше вън.
Изпиха по няколко чаши, но никой не се почувствува поне леко пиян.
Корабът летеше напред, плуваше сред осеяния със звезди космически океан. Пред него плуваше огнено жълто слънце, а от екватора му се издигаха изпарения и се изливаха обратно във фотосферата.
Корабът приличаше на играчка, изгубен сред необятността ни пространството. Беше като прашинка и още по-нищожен, но все пак не бе незначителен дори тук. Пламъкът от реакторите беше само някаква си точка светлина на фона на слънчевата пещ, но той все още носеше живот, надежда и страх. Нямото предизвикателство, което изпращаше към бездната на мъртвилото около себе си, беше комично и все пак по своя начин той превъзхождаше величието на звездите.
Часовете течаха.
Корабът се приближаваше към третата планета, която се въртеше около своето слънце, и мина над нея. Външно по нищо не личеше, че е в беда; движеше се грациозно и плавно, подобно на кану в тихи води.
Ала вътре в кораба нещата бяха по-различни.
Третата планета увисна като огромно синьозелено кълбо на екраните и закри звездите. Бели облаци покриваха всичко наоколо и удивително приличаха на огромни вълни в бурно море. Полюсите блестяха, което подсказваше, че там има лед, и то много лед.
Корабът се понесе с рев надолу в атмосферата, а шумът в командната зала прерасна в неописуем хаос от звуци. Реакторите нададоха пронизителен вой, компютрите затракаха, а металният корпус на кораба застена от негодувание.
— Четири мили — обади се Капитанът. — Ще прелетим над екватора, а после ще направим кръг над полюсите.
Дериък се вкопчи здраво в едно кресло, закрепено към пода. Лицето му стана червено и от това придоби странно тъмно изражение на бялата светлина.
— Снимайте. Ще имаме нужда от тези карти.
Сейехи не каза нищо, наведе се над компютрите си, неговите вечно спокойни пръсти бяха станали несигурни в люлеещия се кораб.
Планетата се мярна под тях — мозайка от континенти, облаци и океани. Капитанът се вторачи в командните табла и почти с ненавист към самия себе си откри, че сдържа дъха си.
— Успяхме — съобщи Сейехи след един безкраен миг.
Корабът силно се раздруса, потрепери и като че ли замря. Светлината намаля, примигна и светна още по-ярка от преди.
— Няма време за протакане — обади се Капитанът, като се опитваше да говори спокойно, а в същото време трябваше да крещи, за да го чуят.
— Можем ли да се спуснем и да погледнем отблизо? — попита Дериък.
— Не знам. Хефидж?
Навигаторът сви тесните си рамене.
— Можем да опитаме, но рискът е страхотен, Уийк.
Дериък се опита до проучи лентите на компютрите, но беше невъзможно.
— Ако изобщо имаме някакъв шанс, предлагам да опитаме. Може да бъде тежко, но няма да е толкова, колкото ако се опитаме да обходим тази проклета планета, за да открием какво има на нея.
— Ако все още можем да ходим, след като кацнем — напомни му Хефидж.