— Трудна работа — прошепна Дериък. — Спи ми се.
Колрак дръпна Капитана настрани.
— Не може да говори, поне засега. Какво искаш да направиш… да го убиеш ли?
Уийк погледна Колрак в очите. Лицето му страшно пребледня, а дишането му се учести.
— Така ли мислиш, Колрак?
— Разбира се, че не. Имах предвид…
Капитанът се обърна към Дериък.
— Поспи, Дериък — произнесе ласкаво той. — Ще опитаме пак, когато се почувствуваш малко по-добре.
Антропологът с нищо не показа, че е чул, но изглеждаше по-спокоен.
— Ще остана с него — пожела Колрак. — Ще те повикам, Уийк.
— Не. Ще останем заедно. Съгласен ли си?
Свещеникът кимна.
— Всички други да се опитат да си починат малко — каза Уийк. — Ще ви бъде от полза.
Тримата останаха сами сред развалините в командната зала. Угасиха светлината и останаха в тъмното.
Тежкото дишане на Дериък изпълваше тишината.
— Надявам се, че ще се събуди — прошепна накрая Колрак. — Надявам се, че съм направил необходимото.
— По-добре се моли по-усърдно — каза Капитанът.
10.
Антропологът спа осем часа… В кораба беше започнало да става студено и Колрак беше го завил с едно одеяло, а друго му бе подложил за възглавница. Дериък вече не стенеше от болка. В действителност, ако не беше слабото, ускорено дишане, от което гръдният му кош се повдигаше и спускаше, би могъл да мине за мъртъв.
След осмия час му сложиха система. Захарният сироп се процеждаше по гумената тръбичка и на Дериък това като че ли му се отрази твърде добре. Във всеки случай вътрешният му кръвоизлив, изглежда, бе овладян.
Но не се събуди.
Наложи се да изнесат тялото на Сейехи, тъй като нямаше как да го замразят. Арвън и Хефидж сложиха на лицата си маски, при все че досега бяха напълно убедени, че въздухът няма да им навреди, и излязоха навън. Там изкопаха плитък гроб и положиха тялото на Сейехи в него.
Нлесин предложи да постои при Дериък. Колрак и Капитанът излязоха, за да произнесат на гроба думите, произнасяни от хората, когато сред тях дойде смъртта.
Беше нощ, но след мрака в кораба небесният свод от звезди изглеждаше ослепително ярък и състрадателен. Над главите им беше увиснал сребърен полумесец и къпеше света наоколо в тъмносиви сенки. Доколкото можеха да я видят, земята под тях беше равна, а нощният вятър бе пронизващ.
Нито чуха, нито видяха някое живо същество.
Колрак изпълни погребалната церемония с твърд, но съвсем тих сред хилядите мили лунна светлина глас. Уийк каза каквото можа, и после пръстта покри Сейехи завинаги.
— Измина дълъг път, за да умре — промълви Арвън.
Сега, когато го нямаше, когато наистина го нямаше, невидим под земята, загубата ги съкруши. Шокът от катастрофата беше попреминал и те всички изведнъж разбраха, че се намират твърде близо до смъртта, далеч от приятелите и небето, което познаваха.
Струваше им се непонятно, че Сейехи никога вече няма да бъде част от обстановката в командната зала, че никога вече няма да работи с компютрите, които обичаше, никога вече няма да се усмихва снизходително, когато някой го нарича „Обратна връзка“.
Те се върнаха в кораба и плътно затвориха люка, за да не прониква студът вътре.
— Поразмърдва се — повика ги в същото време Нлесин.
Уийк и Колрак взеха фенерчетата си и избързаха напред. И двамата се опитваха да не мислят за гроба, който бяха видели. Но вледеняващата мисъл за още един гроб скова умовете им…
Антропологът внезапно размърда единия си крак. Очите му се отвориха и той се напрегна, като че ли се опитваше да седне.
Колрак го хвана и го възпря.
— Спокойно, приятелю. Не се движи, ако можеш.
Дериък беше вече буден и в съзнание.
— Трябва да съм почти мъртъв, щом ме наричаш „приятелю“ — прошепна той. — Никога по-рано не си ми казвал така.
— Аз…
— Не се извинявай. Благодаря. Признателен съм ти. Бихте ли ми дали нещо да пийна?…
— Вода? — предположи Уийк.
Дериък се намръщи, лека червенина се разля по бледото му лице.
— Предполагам, че ще трябва да е вода. Не съм допускал обаче, че ще стигна дотам.
Капитанът се засмя. А може би състоянието му се подобрява, може би той дори ще оздравее.
Нлесин донесе вода и Дериък запреглъща с признателност. Но след около петдесет грама спря. Лицето му отново пребледня. Закашля се конвулсивно, тялото му се изопна под одеялото. Петънца кръв се появиха в ъгълчетата на устата му.
Спазъмът премина точно когато Колрак вече приготвяше спринцовката.