Радваше се дори на буболечките, които сновяха неуморно из тревата, заети с неотложни техни си работи. Беше готов за всякакви събития, в действителност жадуваше за тях, беше дори нетърпелив.
Човекът не е създаден, за да живее в стоманен цилиндър. Човекът е част от земята и небето; неговото тяло помнеше това дори когато умът надникваше отвъд светлинните години, в звездните простори, предизвикателството и разрухата…
Той тъгуваше за родния си свят Лортас и самотата му се подсилваше от факта, че тази планета в толкова много отношения приличаше на него, въпреки че от Лортас я делеше бездната на времето и разстоянията. Но той не беше безнадеждно самотен; Лортас можеше да почака, налагаше се да почака. Той не се гордееше с живота, който бе оставил след себе си там — беше твърде лек за него и беше протекъл твърде неусетно. Твърде много удоволствия, жени, многобройни нощи, толкова подобни една на друга, че никога не можеше да ги различи. Беше разбрал, че дори разкошният живот можеше да стане еднообразен; привичките на безделниците действително оставят дълбока следа. Ако баща му му беше дал по-малко, беше го накарал да работи повече… глупаво беше да вини него за това.
Той се замисли удивен:
„На Лортас има места, които не се различават кой знае колко от света, който виждам около мен. И под нашето слънце има просторни поля, прохладни ветрове и вечни скали. Необходимо ли е човек да дойде толкова далеч само за да намери себе си?“
— Чудесно — обади се неочаквано нечий глас, — Захвърлени сме на една непозната планета, а ти спиш на поста си.
Арвън се сепна и отново се върна към действителността, вдигна очи и видя Нлесин пред себе си. Плешивата глава на романиста беше вече възрозова от слънцето, а очите му блестяха.
Нлесин седна на една скала наблизо, реши, че му е неудобна, и се премести на друга.
— Уийк иска да ни види, когато свършиш с дневните си сънища. Голям съвет на войната или нещо подобно. За какво си се умислил?
— Разни неща. Но не съм се умислил.
— Знам — усмихна се Нлесин със странна усмивка — едновременно цинично и с разбиране. — Държиш се, като че ли сега сме по-добре, отколкото преди да се разбием.
— А не сме ли?
— Ще премине — увери го Нлесин. — Толкова се радваш, че си жив, че страдаш от еуфория. Твърде опасна болест. Почакай, докато наоколо се позастуди. Ще удариш някой пръст на крака си и той ще се отчупи като изгнила вейка. — Нлесин щракна шеговито с пръсти.
Арвън кимна.
— Смешно, нали. Никога не съм си мислил, че ще се радвам на нещо подобно, макар и за кратко.
— Внимавай, синко. Доста изводи могат да се направят за човека от начина, по който реагира на подобни неща. Вземи Лейджър например — той единствен се е паникьосал като глупак. Ще ни създаде неприятности, само почакай. Уийк навсякъде си е все същият. Хефидж е в безизходица, предполагам. Той единствен от нас наистина беше част от пространството; на Сейехи му харесваше навсякъде, където бяха компютрите му, но на Хефидж му харесва там горе. Ако някой изобщо се завърне, то това ще е той.
— А другите? Црига? Колрак?
— Още умувам за тях. Кажи ти.
Арвън поклати глава.
— Колрак изглежда по-стар от нас, а Црига — по-млад. Не бих търсил нещо по-съществено от това.
— Именно противоположностите понякога е най-трудно да се преценяват — измърмори Нлесин като че ли на себе си. После се изправи чевръсто и се изтърси от праха. — Хайде. Дошъл е моментът за Забележителното слово на Нашия достопочтен Капитан.
Те тръгнаха един до друг под лъчите на ранното следобедно слънце назад, към разбития кораб.
Насядаха в кръг откъм слънчевата страна на кораба, защитени от студения вятър. Намираха се съвсем близо до двата пресни гроба и беше необходимо малко въображение, за да почувствуват, че Дериък и Сейехи са сред тях.
Макар и седнал, Уийк се открояваше сред останалите. В никакъв случай не беше едър, но беше от онези хора, в които се вглеждаш, пък макар и само заради едва сдържаната енергия, която излъчват; той беше като навита пружина, готов да отскочи дори при най-лекото докосване. Беше техният водач както на теория, така и в действителност, водеше, защото бе непоколебим — не сляп или глупав, или в известен смисъл безмилостен, а просто изключително упорит.
Уийк заговори:
— Всички вие чухте Дериък, знаете какво каза. Той беше най-компетентният човек, за да преценява, и той ни посъветва да не оставаме тук. Неговите доводи ми се сториха убедителни в момента, пък и сега, но се налага да обсъдим някои въпроси.