Той замълча, за да подреди мислите си.
— Първият е този: разполагаше ли Дериък в действителност с всички необходими факти, за да вземе правилно решение? Работата беше бърза и неотложна и нямахме компютри, за да проверим. Може и да е сбъркал.
— Все пак неговите догадки са по-добри от нашите, Уийк — обади се Нлесин. — Обърнете внимание, че на мен не ми е хрумнало да се поразходя на хиляда мили.
Уийк леко се усмихна.
— Съгласен съм, че неговата преценка на ситуацията е най-доброто, с което разполагаме. Ако изобщо искаме някога да имаме шанс да се завърнем у дома, то той ни е дал напътствия, които могат да ни помогнат. Наистина не съществува друго решение; и след милиони години едва ли ще се появи някой друг изследователски кораб, а и да дойдат тук, изобщо не биха ни забелязали. Съгласни ли сте с това?
Възражения нямаше.
— Добре. В такъв случай въпросът се опростява. Да останем ли тук, или да поемем към този относително рядко населен континент на Дериък? Сигурен съм, че мисълта за това не ви е напускала. Ние всички знаем, че не съществува почти никаква вероятност този свят някога да познае космическата навигация дори в най-елементарната й форма. Тук вероятно ще се развие още една човешка цивилизация, а в много светове ние виждахме, че характерно за човека е да се самоунищожава, когато придобие способността за това. Това са фактите и ние не можем да ги пренебрегнем. Ако се приспособим към тази друга част на света и ако наистина оцелеем след хилядигодишен сън, съществува голяма вероятност да се събудим в радиоактивна пустиня. Ако това стане, то ще е краят. Но съществува и вероятност това да се окаже планетата, която сме търсили, планетата, която ще тръгне редом с нас в този суров свят. Но тази вероятност е твърде нищожна. Заслужава ли си да поемем риска?
Младият Црига пръв се обади:
— Но нали не се налага да спим толкова дълго? Искам да кажа, че бихме могли да заспим, да речем, за пет или десет хиляди години… колкото решим, и да се събудим в някаква цивилизация, в която все още няма атомна енергия. Няма да стигнем до дома, но бихме могли тук да си създадем дом — очите му блестяха от въодушевление. — Все едно, че сме се върнали назад във времето, на Лортас, искам да кажа, и така ще видим всичко онова, за което сме чели в историческите романи…
— Ще пратя аз тези исторически романи по… — прекъсна го Нлесин.
— Заслужава си да помислим върху твоята идея, Црига — каза Уийк, без да обръща внимание на Нлесин. — Естествено, това не е всичко…
— Разбира се — прекъсна го Лейджър с внезапен ентусиазъм. — Как не съм се сетил за това? Бихме могли просто да останем тук. Сега вече знаем с какво разполагаме. Не е чак толкова лошо, нали? Искам да кажа, че по нищо не прилича на някои от световете, които видяхме, след като са започнали да разбиват атомите — има зеленина, водата е годна за пиене, въздухът може да се диша, без да изсуши дробовете ни. Все едно, никога няма да успеем да се завърнем у дома, защо да опитваме? Можем да си построим селище, да отглеждаме някакви култури, да доизживеем живота си. Какво не ви харесва?
— Няма жени — заяви направо Нлесин.
— Но има местни жители, нали? — засмя се Лейджър. — Какво им е лошото на тях? Можем да пристъпим към божиите дела!
— А щом бог не те е дарил с необходимото, как ще се обърнеш към тях? — попита Нлесин и се усмихна иронично.
— Какво искаш да кажеш с това? — Лейджър скочи на крака. — Нлесин, търпял съм те много досега, но повече не бих могъл…
Нлесин дори не го погледна.
— Безстрашният Репортьор сладур, Изчерпаният романист — промърмори той.
— Достатъчно — прекъсна ги Уийк. Той не повиши глас, но Лейджър седна. — Нека не се заяждаме помежду си; и без това си имаме достатъчно проблеми. Истината е, че Лейджър засегна точно онова, което мислех и аз. Напомням ви, че моят избор не би бил такъв, но нека бъдем реалисти. Аз вече не съм ваш Капитан, аз съм просто Уийк. Не мога да ви заповядвам и ще бъде глупаво да се опитвам. Бедата е в това, че Лейджър е прав. Ако преценим възможностите и повярваме, че в момента трябва да се грижим единствено за себе си, тогава би било по-добре да останем тук. Мисля, че всичко би било наред. Дори бихме могли и да се позабавляваме.
— Във вегетирането няма никакво удоволствие — каза Арвън.
— Откъде знаеш? — попита Нлесин.
Арвън не му отговори.
Колрак, който беше мълчал по време на цялата тази дискусия, бавно се изправи на крака и засенчи с ръка очите си.
— Преди да градим планове за съвместния си живот с туземците — започна той, — по-добре е да ги попитаме тях какво мислят за това.
Всички скочиха на крака.