Там, от юг, през равнините приближаваха тъмни силуети. Те мълчаха, но се движеха бързо.
Хора.
12.
Отстъпиха инстинктивно към зейналата врата на кораба. Където и да се намираше, каквото и да се говореше за него, човекът означаваше опасност. Сред всички живи същества той беше най-изобретателен убиец и заплашваше с гибел дори себеподобните си.
— Спрете! — викна рязко Уийк. — Те са само четирима. Нлесин, влез вътре и донеси няколко паралитични револвера. Другите да останат по местата си.
Лейджър се приближи още малко към вратата. Той като че ли беше готов да се противопостави на нареждането на Уийк, но съобрази, че ще се окаже сам.
— Мисля, че трябва да влезем в кораба — каза той. — Там ще бъдем на по-сигурно място.
— Но няма да можем да виждаме — подчерта Арвън. — Какво ще правим — ще тичаме и ще се крием всеки път, когато някоя тръгнала на лов група се изпречи на пътя ни?
— Зависи на какъв лов — каза Црига с усмивка. — Хората от каменния век често са канибали, нали?
— Работата е в това — подчерта Уийк, — че ние не знаем нищо за тях. А трябва да узнаем. Не виждам кой знае каква опасност — обсегът на нашите оръжия е по-надежден от всичко, с което те разполагат.
— Надявам се, че няма да откриете веднага огън — каза Колрак. — Може да не са с лоши намерения.
— Никой няма да стреля, освен в случай на нападение — заяви спокойно Уийк, като гледаше Лейджър. — Да, благодаря, Нлесин.
Нлесин раздаде малки пистолети.
Те зачакаха.
Четиримата мъже вървяха през полето, безшумни като вятъра. Но с тях имаше куче и то излая предупредително, като долови непознатата миризма.
Арвън наблюдаваше местните жители със странно чувство на благоговение. Фигурите приближиха с уверена крачка и ни най-малко намерение да се крият. Отчасти различаваше някои подробности. Като че ли поглеждаше в миналото, като че ли се взираше в огромната, непрогледна мъглявина на времето, което представляваше люлката на човека в много светове. Това бяха хора, които никога не са виждали градове, не са познавали земеделие или писменост, хора от зората, едва започнали дългото изкачване, което един ден можеше да ги отведе до звездите… или забвението…
Контрастът между техния опит и неговия придаваше на туземците своего рода невинност. Те скоро щяха да познаят страховете, егоизма, а вероятно и ужаса, но на тях все още им предстоеше да открият злото, залегнало в тях самите.
Те вървяха напред, идеха от началото, от времето. Спряха на около тридесет ярда и сега Арвън можа да ги разгледа.
Стояха в редица — мълчаливи и безстрашни. Кучето-вълк опря корем в тревата и заскимтя, а от розовия му език се стичаше слюнка.
Действителността както обикновено отблизо носеше разочарование. И все пак криеше своя собствена драма — драмата на потта, надеждите и миризмата.
Туземците не бяха високи, никой от тях не достигаше шест фута. Косите им бяха дълги, прави и черни. Имаха тесни, тъмни очи. Кожата им беше жълтеникаво-бронзова на цвят; бяха облечени в грубо ушите кожи.
Бяха горди. Стояха съвсем неподвижно; не помръдваха. Гледаха чужденците с нескривано любопитство, но с чувство на осъзнато превъзходство ги изчакваха те да направят първата крачка. Бяха въоръжени — двама от тях носеха копия с каменни върхове, другите — някакви лъкове с жалки стрели.
Арвън долови някаква неприятна миризма по вятъра и се усмихна. За привидения тези хора бяха твърде земни.
— Колрак — прошепна Уийк.
— Да?
— Върви в кораба и намери в бъркотията четири остри ножа. Ще се опитаме да се сприятелим.
Свещеникът се мушна в кораба, а туземците продължаваха да наблюдават мълчаливо. Какво ли си мислеха за кораба, как ли си го обясняваха един на друг? Арвън се опита да погледне през техните очи. Сигурно знаят, че не е природно творение, но дали го свързваха с онзи тътен, разтърсил техния свят преди няколко дни?
Колрак се върна с ножовете.
— Да вървим — каза Уийк.
Двамата тръгнаха бавно към туземците. Кучето скочи и се наежи. Туземците насочиха копията си към тях. Уийк държеше нож във всяка от ръцете си, стиснал ги за върховете, така че дръжките им бяха насочени към туземците. Колрак направи същото. Туземците вероятно отгатнаха намерението им, тъй като двамата чужденци бяха безпомощни пред техните копия.
— Нанхаадес! — извика един от туземците, като вдигна копието, готов да го метне. — Нанхаадес!
Кучето изръмжа глухо.
— Сложи ги на земята! — каза Уийк. — И се отдалечи!
Те сложиха ножовете на земята, като внимаваха да не правят резки движения. Опитаха се да се усмихнат, но вероятно не постигнаха кой знае какъв успех, което не беше съвсем изненадващо предвид обстоятелствата. После се отдалечиха и посочиха първо туземците, а след това ножовете.