В този момент в стаята влезе туземецът, който бе довел групата от кораба. Той бе облечен със сухи кожи, макар че и те бяха опръскани от дъжда, а новия си нож носеше затъкнат в нещо като пояс около кръста му.
Туземецът се усмихна и задъвка съсредоточено с уста. После посочи Арвън и Нлесин.
— Смисълът на изявлението ти е безумно прост — съобщи Нлесин, докато туземецът го гледаше озадачено. — Радваме се, че ни считате годни за ядене, но трябва най-почтително да отхвърлим настоящата ви покана.
Арвън измъкна оръжието си.
— Никой няма да ме яде — заяви той, забравил чувствата си от преди няколко мига.
В този момент изпод платнището на входа се показа измъченото лице на Уийк. Той видя оръжието в ръката на Арвън и очите му се разшириха от почуда.
— Какво, по дяволите, правиш? — извика той рязко. — Прибери това нещо, искаш да ни избият всички ли?
— Този шегобиец иска да ни изяде — обясни Нлесин.
Странно, думите прозвучаха някак неубедително.
— Да ви изяде — Уийк се опули, а когато разбра, избухна в смях. Хвана се за корема, лицето му почервеня, чак дъх не му достигаше. По мокрото му лице се стичаха сълзи. Отчасти това беше несъмнено истерия, предизвикана от умората, но Арвън никога преди не беше виждал Капитана да се смее така.
— Не разбирам — засегна се — Нлесин. — Арвън и аз може да не сме от най-редките деликатеси, но смея да заявя, че за който и да е казан нашето присъствие ще бъде чест.
Уийк се овладя.
— Нашият приятел тук не иска да ви яде — обясни той. — Той иска вие да ядете. С други думи, той кани всички ни на пиршество.
Арвън прибра оръжието си. Почувствува се като кръгъл идиот, но бе твърде изморен, за да се обезпокои от това.
— Не — каза той. — Много съм си добре тук.
— Не — присъедини се Нлесин. — Категорично. Няма да отида. Да оставим това.
Туземецът се ухили още веднъж и задъвка.
— Трябва да отидем — подчерта Уийк. Той едва забележимо се полюшваше, докато говореше. — Не е подходящо да обиждаме нашите домакини сега.
— Пиршество — повтори Нлесин без какъвто и да е ентусиазъм. — Господи!
— Може би ще трае цяла нощ — предположи мрачно Арвън.
— Хайде — подкани ги Уийк. — Време е да се поразвеселите.
Един след друг, с туземеца начело, те излязоха от землянката в дъждовната нощ. Зашляпаха по пътя към по-голяма постройка, от която струеше силна, топла светлина.
Някой пееше и се чуваше задружен смях.
Арвън пое дълбоко дъх и реши да положи усилия за доброто си прекарване.
Удивително, съвсем не беше лошо… в началото.
Веднага щом влезе в горещата, изпълнена с изпарения постройка, със стени, покрити с кожи, той видя младо момиче, което нямаше буквално никакви дрехи по себе си. То се приближи до него, усмихна се и му подаде някакво ведро с гъста течност. Арвън, комуто главата беше замаяна от умората и задуха, почувствува, че няма какво да губи. Той отпи голяма глътка от течността. Както беше и очаквал, това не беше вода, а изгаряше.
Какво от това, почувствува се по-добре.
Макар че частица от неговото съзнание му нашепваше, че цялата тази работа е невероятна и възмутителна, той отпи втора глътка и се почувствува още по-добре.
— По-полека, момче — каза Нлесин. — Нощта ще бъде дълга.
Арвън кимна. Той се потеше обилно в мокрите си дрехи и се питаше колко от тях благоприличието му позволяваше да съблече. Почувствува със сигурност, че още една глътка щеше да разреши проблема подходящо.
Съвсем ненадейно той видя нещата с онази внезапна измамна яснота, която понякога идва с алкохола. Бяха прекарали затворени толкова дълго в кораба и всички те твърде дълго бяха оставали сериозни. Имаха нужда от почивка, отчаяно се нуждаеха от нея. Необходимо им беше да забравят поне за малко. Да, необходимо беше и да помнят… да помнят, че да си човек не означаваше непременно само дълги размисли и тъжни лица.
Арвън намигна на момичето по начин, който се надяваше, че е универсален, и му се стори, че годините се отрониха от него, подобно есенни листа. Беше така хубаво да си млад, да забравиш…
Знаеше, че ще започне да върши глупости, и се чувствуваше щастлив от това.
Празненството беше в разгара си.
Арвън преживяваше всичко като насън. Изглеждаше също тъй безконечно; следваше събитие след събитие и все пак, когато той си даваше труд да провери, откриваше, че са изминали само някакви си минути.
Имаше храна, и то много. Огромни и сочни късове месо се печаха в огъня и се сервираха набодени на пръчки. Имаше някаква паста, която подаваха един на друг в дървена паница; Арвън не беше сигурен, но по вкуса му се струваше, че основната й съставка са някакви диви корени. Имаше и някакви плодове, смесени с животинска мазнина и стрити на жилав, сух кейк. Това те караше да изпитваш жажда, а оттам и нужда от сгряващото домашно питие.