Огънят хвърляше огромни разкривени сенки върху кожените стени. Туземците раздрусваха и удряха с пръсти по малки кожени инструменти, подобни на дайрета с костни хлопки. Дивашки, възторжени песни разтърсваха покрива; имаше и танци, след които се чувствуваш развълнуван и изтощен.
Арвън беше замаян от пиенето и горещината, уморен до смърт, но се крепеше само на нервната енергия от онова предумишлено въодушевление, което като че ли те държи вечно. Той усети как в него се заражда дружелюбие, което го правеше приятел на всеки, и в действителност той адски добре се забавляваше.
Канибалите бяха наистина твърде далеч.
Той усещаше присъствието на останалите, без в действителност да ги наблюдава. Уийк пиеше от учтивост, но явно копнееше за сън. Той не преставаше да се усмихва, но празненството не предизвикваше у него ни добри, ни лоши чувства. Той в никакъв случай не се държеше високомерно; за него то не беше нищо друго, освен начин да минава времето.
Хефидж, изпил повече, отколкото можеше да носи, беше изпълзял навън да повръща в калта и сега, разположил се удобно край огъня, бе изпаднал в забвение.
На Лейджър му нямаше нищо. Кореспондентът се беше оттеглил в един ъгъл, колкото се може по-далеч от центъра на действието, и оглеждаше обстановката със зле прикривано презрение. Той пиеше, както пие човек, за да изглежда общителен, а това означава, че се набиваше като трън в очите.
Црига беше се разгорещил. Той изливаше историята на своята голяма, разбита любов пред някаква жена на средна възраст, а тя не разбираше и дума от онова, което й разказваше, а продължаваше да му подава кожения източник на веселието всеки път, когато спираше да си поеме дъх.
Колрак, странно, като че ли отлично се забавляваше по някакъв свой, сдържан начин. Той се бе сврял в ъгъла с местния шаман и, изглежда, се опитваше да научи местния език. „Странно, помисли си неопределено Арвън — защо да се тормозиш с този език, когато утре ще бъдеш отново на кораба?“
Нлесин беше в стихията си. Твърде трезвен въпреки количеството леко ферментирала течност, което беше погълнал, той не забравяше най-важното. Беше притиснал в ъгъла младичка жена с големи очи и й говореше на един импровизиран език от знаци, който беше образец на простота и яснота.
Общо взето, компанията беше чудесна. Дайретата дрънчаха, танцьорите играеха. Постепенно огънят загасна и на Арвън му се стори, че вижда сивата светлина на ранното утро да прониква в кожения дом. Но до този момент вече бе доста замаян и не можеше да бъде сигурен.
Не загуби напълно съзнание. Едно момиче му помогна да се върне в землянката, която делеше с Нлесин, и му се стори, че е престанало да вали. После земята под него се завъртя и някой подпъхна одеяло от козина под него.
Не спа сам, но когато накрая се събуди, момичето си бе отишло и той не можа да си спомни коя беше тя, нито какво се бе случило.
Всъщност, когато дойде на себе си, съвсем смътно си спомняше каквото и да било. Видя слънчевата светлина да струи през платнището на входа. Имаше страшно главоболие и се чувствуваше твърде слаб, за да се помръдне.
Той буквално агонизираше.
Чу Нлесин да стене нещо за някакъв страшен махмурлук, но му костваше огромно усилие да обърне главата си и да го погледне. Лежеше напълно неподвижен и се питаше дали ще умре. Скоро заспа отново и когато се събуди, се чувствуваше немощен, но гладен.
Изправи се, примижа с очи и реши, че е жив. Беше сам и излезе навън да види къде са останалите.
Съдейки по положението на слънцето, беше късен следобед. Дълги сенки изпълваха долината и той чу цвъртенето на птици. Селото поглъщаше слънчевите лъчи и само няколко локви, осеяли скалите, напомняха за дъжда. Той пое дълбоко от студения свеж въздух и се отправи към най-голямата постройка пред погледа му.
Вътре беше тъмно; огънят бе намалял, бяха останали само куп тлеещи въглени, а прозорци нямаше. Когато очите му привикнаха с мрака, той видя Нлесин и Црига, прострени на пода, будни, но без никакво желание да се помръднат. Две възрастни жени сновяха безшумно наоколо и една от тях му донесе голямо парче месо и кожен мях, пълен с бистра, студена вода.
— Уийк и Хефидж отидоха на лов с мъжете от селото — каза Црига. — Предполагам, че и ние трябваше да ги придружим, но не мисля, че днес бих могъл да се отбранявам дори от птиците, да не говорим за дивите животни.