Същите четирима туземци ги поведоха, по обратния път.
Пътуването не беше чак толкова трудно, колкото първия път. След като излязоха от долината, почти по целия път се спускаха надолу, а и не валеше. Докато се движеха, не им беше много студено, а и не спираха за дълго.
От по-високите места можеха да виждат далеч през равнините, покрити със зелени вълни от висока трева и изпъстрени с цветя, които приличаха на огромно море. То изглеждаше студено и заплашително, когато вятърът го набраздяваше, и не беше трудно да си го представиш покрито със сняг, наоколо — гладуващи животни, а слънцето — само един блед диск в мразовитото небе…
Те дори виждаха кораба — сянка, легнала в тъмен обгорял кръг. Беше отдалечен на мили, но ясното време правеше разстоянията измамни. Далеч на север виждаха само блясъка на леда, покрил планините с ледена бяла коприна.
Ледници вероятно. Може би само преди век са били много по-разпространени, макар че морето от трева с нищо не напомняше, че някога е било заледено.
С умерен ход прехвърлиха хълмовете и тръгнаха по неравна земя. Камъни нараняваха краката им и бодливи храсти се заплитаха в дрехите им. Вече не можеха да виждат кораба, нямаше и пътека.
Въпреки това туземците нито за миг не се поколебаха, а кучето-вълк препускаше през тревата с безпогрешен инстинкт. Като се изключи шумоленето на вятъра, беше съвсем тихо. След като отминаха хълмовете, стана по-топло.
Те продължаваха да вървят и Арвън със задоволство откри, че не беше така уморен, както първия път. Но все пак не беше лесно и той завиждаше на туземците за отмерената им походка и равномерно дишане.
Помисли си:
„Хубаво си говорим за обиколка на половината свят, но никога няма да го осъществим. Нямаме необходимата подготовка, нито пък сме достатъчно издръжливи за това. Никой от нас не би оцелял при такова изпитание. Трябва да заминем с хеликоптера, но той няма да побере всички ни. Уийк сигурно знае това.“
Той се загледа в ниската яка фигура на Капитана пред него и се замисли. Знаеше ли той нещо, което останалите не знаеха?
Слънцето потъваше вече зад хоризонта, когато корабът най-накрая изникна пред тях, а на небето се появиха първите бледи звезди. Студът се усилваше. Трябваше да начупят малко съчки, за да запалят огън; дървата бяха влажни и вероятно нямаше да горят добре…
— Отново у дома — изрече мрачно Нлесин.
От кораба лъхаше хлад като от гробница, която ги очаква.
Точно в мига, когато Уийк пристъпи да отвори люка, нечий вик разцепи въздуха.
Внезапно обгорялата трева наоколо избълва тъмни фигури.
Нещо опари рамото на Арвън. Той погледна и с уплаха откри, че в лявото му рамо се е забила стрела. Нещо топло и червено се стичаше към дланта му и той с ужас разбра, че това е собствената му кръв.
Един от туземците падна и се задави, пронизан от стрела в гърлото.
Уийк светкавично и ловко отвори люка и падна вътре. Извърна се, измъкна оръжието си и изкрещя:
— Залегни! Падай! По дяволите, Арвън, залягай, човече!
Зашеметен Арвън откри, че все още стърчи прав като парализиран. Той се хвърли на земята и трепна от болка, когато стрелата се откъсна от рамото му. Като насън измъкна оръжието си и се огледа в какво да стреля.
Нямаше нищо. Наоколо се виждаше само трева. Той потрепера. Ако някой беше забелязал къде се намира, нямаше да има достатъчно прикритие да се отбранява дори от бълха. Той сграбчи оръжието и се опита да обхване с поглед всичко наоколо.
Не чу никакъв звук, но внезапно над него се мярна фигура със забит в гърдите каменен нож. Той се изви, за да се отстрани от пътя й, и натисна спусъка на оръжието си. Чу щракване и тялото се стовари върху него.
Започна да се бори отчаяно, но спря, когато усети, че тялото е на мъртвец. Лежеше неподвижен, едва дишайки, и се вслушваше как капе собствената му кръв. Тялото на нападателя му беше тежко и вонеше.
Арвън чу крясъци и еднократен вик на човек в предсмъртна агония.
„Не мога да лежа повече тук, помисли си той. Може би се нуждаят от мен. Но ако си провра главата нагоре…“
Арвън опря раменете си на земята, без да обръща внимание на пронизващата болка от острието на стрелата, все още забито в рамото му. Постави парализираното тяло на гърба си и после внимателно вдигна главата му, докато тя се показа над тревата!
Хряс!
В главата се заби копие и Арвън изкрещя от ужас, когато нещо мокро плисна в лицето му. Той пусна тялото и изпълзя изпод него.
Почакай… някой от техните приятели трябва да е хвърлил това копие, а това означаваше…