По пода се белееха кости; някакво животно бе пропълзяло вътре, за да умре тук. Или пък е било убито от друго, което живее в пещерата и което навярно ще се завърне?
— Предполагам, че точно това ни е необходимо — каза Арвън.
Гласът му като че ли прокънтя в тишината.
— Чудесно — одобри Нлесин. — Гранитна спалня, осеяна със стари и нови кости. Точно за това винаги съм копнял. Знаеш ли някакви приказки за приспиване, Арвън?
— Няколко, но не са за деца.
— Благодаря много.
Извикаха другите и последваха две седмици усилен труд.
Изпразниха пещерата от всичко, което можеха да преместят, за да се предпазят в случай на земетресения. По същата причина изнесоха инструменти от хеликоптера и си издълбаха ниши в задната стена на каменната стая.
Поставиха навсякъде електронни лампи, които буквално бяха вечни.
Взеха препарата за съхраняване, с който всички кораби бяха снабдени, и напръскаха с него онова, от което смятаха, че ще имат нужда — дрехите, оръжията, записките си.
Необходима им беше врата, за да изолират каменната стая от пещерата, затова използваха вратата на хеликоптера.
Прекараха два дни навън, вършейки неща, които не бяха от първа необходимост. Нито един от тях не изгаряше от нетърпение да пропълзи в едно от каменните легла, за да заспи сред шепота на вековете в прахта…
Накрая не можеха да си намират повече оправдания.
Влязоха в пещерата.
Последното нещо, което Арвън видя, беше сребристият хеликоптер, който ги бе довел толкова далеч. Той остана там навън, перките му бяха неподвижни, а кабината — празна.
Когато тази врата отново, се отвореше, хеликоптерът щеше да представлява само купчина прах.
Вратата се затвори.
Хората заеха местата си за дългия сън.
Уийк стерилизира спринцовката. Той отвори бутилката от дураглас със собствен механизъм за замразяване, в която при температура, близка до абсолютната нула, се съхраняваше препаратът. След това напълни спринцовката.
— Ще трябва да употребим всичкия — промълви той. — Ще се стремим колкото е възможно по-надалеч.
— Докъде? Докога?
Гласът беше на Црига.
— Около петнадесет хиляди години.
Тонът на Уийк не търпеше възражения.
Петнадесет хиляди години…
— Хайде — подкани го Арвън. — Не искам да се замислям.
„Не искам да се замислям, че на никого, никога не му се е налагало да спи толкова дълго, за да си отиде у дома; да си мисля, че този свят може да представлява радиоактивен прах, когато се събудя; да си мисля, че се страхувам, страхувам…“
Иглата блесна и Уийк пристъпи към работа.
Црига беше пръв, тъжните му очи бяха уплашени, после започнаха да се затварят, да се затварят…
Хефидж бе сключил ръце в нишата, където си мислеше, че никой не може да го види.
Нлесин… Каза го:
— Не му се нрави тая работа на Нлесин.
Арвън… Беше скован. Опита се да се бори.
Видя как Уийк се инжектира. В стъклената бутилка бяха останали една-две капки — недостатъчно, за да се възползват от тях, недостатъчно, за да ги приспи дори за пет години. Видя как Уийк се усмихна горчиво, запечата отново ненужната течност, хвърли я на пода, където тя започна да изстива и температурата и постепенно да спада към абсолютната нула…
Арвън се опита да крещи, но вече бе много късно.
16.
Огънят беше подклаждан много пъти, но сега представляваше само куп тлеещи въглени. Каменните стени на пещерата ги притискаха, заглушаваха звуците и някак си създаваха уютна атмосфера, независимо от голотата на пещерата.
Сега всички бяха будни; събрани около него, те го наблюдаваха.
Нишите в стената бяха празни.
Уестън Чейс поклати глава, намести очилата си и каза:
— Господи, Арвън, никога не съм чувал подобно нещо.
— Истина е — увери го Арвън.
— Да, знам. И точно това го прави толкова страшно.
Уес почувствува как изпада в шок; не можеше да го преодолее. Не беше лесно да оставиш чувствата, убежденията си, самата структура на своя свят да бъдат изтръгнати от местата им, обърнати с краката нагоре, извъртени така, че нищо да не изглежда вече, както е изглеждало преди.
У Уес Чейс нямаше и следа от предишния ужас.
Вместо това той едва не се разплака.
— Мисля, че разбирам — каза той на Арвън… и на другите, при все че те не говореха неговия език. — Това е… хм… това е невероятно.
Арвън се намръщи.
— Ти не ми вярваш? Мислиш, че…
— Не, не — Уес махна с ръка безпомощно. — Просто е зашеметяващо, това е всичко. Не само историята, а и вие. Вие всички се променихте.
Как би могъл да им го обясни? Как би могъл да ги накара да гледат, както гледаше той, с нови очи?