Те не бяха такива, каквито му бяха изглеждали в началото. Беше го изпитвал веднъж. Онази първа година във факултета по медицина в университета в Синсинати. Идваше от щата Охайо и почти никого не познаваше. Той се бе оглеждал около себе си на тези първи занятия и бе съзирал само непознати лица — студени, надменни, застрашителни. А после, години по-късно, когато напусна, за да изкара стажа си в Крайст Хоспитъл, едва си спомняше как е било през първите няколко дни. Ами че те всички бяха станали негови приятели или поне познати. Беше учил с тях, бяха изучавали скелети заедно, бяха се напивали заедно. Те вече не представляваха море от враждебни лица — те бяха Бил и Сам, Микаута и Холдън. Той ги познаваше, беше свързан с тях.
И сега в тази непозната пещера в планината Колорадо бе същото.
Онази фигура с бледото лице, за която си бе помислил, че е излязла от пъкъла, която бе смразила кръвта му онази нощ тъй отдавна, беше просто Арвън — човек с различен произход, но когото въпреки това разбираше. А в този смисъл той познаваше Арвън по-добре, отколкото познаваше хората, които срещаше всеки ден в Лос Анжелос — и при това го харесваше повече.
А другите, които се бяха събудили, докато Арвън говореше, които лакомо се нахвърлиха върху донесената от Арвън храна, които се взираха с любопитство в него с онова странно изражение на надежда, страх и отчаяние.
Нямаше нужда да му ги представят.
Ето, човекът, който го наблюдава с издайническо саркастично подобие на усмивка върху лицето — Нлесин, разбира се. Беше по-плешив, отколкото си го бе представял Уес, и по-слаб. Трябва да е отслабнал през годините след катастрофата, реши Уес. Господи, нима това е било преди петнадесет хиляди години? Той видя очите на Нлесин — проницателни, зелени, с едва забележима следа от скрита топлота в тях.
А този висок, мършав човек със странните черни очи — това трябва да е Хефидж, навигаторът на Сандъка. Да, сега разбираше какво имаше предвид Арвън, когато говореше за Хефидж. Някак затворен, той не принадлежеше на земята, морето или просторните сини небеса. Сърцето му принадлежеше на осеяните със звезди небесни дълбини, домът му беше в стоманата и тъмнината. По външност Уес не го хареса, но се възхищаваше от него.
Црига. Уес леко се усмихна. Той наистина беше млад; едно голямо момче. Изисканите му дрехи бяха по-ярки от тези на останалите. Беше висок, кокалест, с дълги крайници. В този момент той беше вероятно по-възбуден от Уес. Уес изпита болезнена тъга — Црига твърде много приличаше на сина, за който бе копнял, но никога не бе имал.
И Капитанът. Него не би могъл да отминеш. Без да отронва дори дума, Уийк доминираше над останалите в пещерата. Крачеше по пода с отсечени, отривисти стъпки. Напомняше на Уес за боксьор на ринга, който очаква своя противник да застане срещу него. Беше напрегнат, възбуден, опасен. Беше необикновено жизнен — той пламтеше от енергия. Не се усмихна нито веднъж. Нисък? Да, но това не се забелязваше. Най-трайното впечатление, което оставяше Уийк, беше неговата гранитна твърдост, несъкрушимост. Някаква тайнственост витаеше около този човек; той я носеше в себе си като едва доловимо дихание. Бе неспокоен, вечно търсещ, във война със самия себе си. Уес го наблюдаваше и си мислеше:
„Бъди внимателен, Уес. Този човек ще те унищожи в миг, ако сметне това за необходимо.“
Уес си взе цигара и я запали. Пет чифта очи проследиха движението му. В устата му от дима имаше дъх на спарено.
Как би могъл да им каже? Беше ги следвал в полета им към звездите, беше настръхнал в очакване на катастрофата, когато космическият кораб се разби, беше се смял на празника в землянката, беше се взирал с тях надолу от хеликоптера към обраслата с трева непозната земя…
Това бе една одисея, която надхвърляше въображението, одисея, която пресичаше пространството и времето само за да завърши тук, в една пещера в Колорадо.
Само за да завърши с провал.
Той ги погледна. Чужденци? Колко глупаво звучеше тази дума сега! Едно нещо не можеше да бъде чуждо, щом го разбираш. Едва ли не му се искаше никога да не бе ги опознавал, никога да не бе ставал съпричастен на техните приключения.
Уес не можа да скрие тъгата в очите си.
— Арвън — произнесе бавно той, — има нещо, което трябва да ти кажа веднага. Не ми е леко да ти го кажа, но трябва да повярваш, че е истината. Арвън, всичко това е било напразно.
Арвън се вторачи в него недоумяващо.
— Още не сме осъществили космически полети — каза Уес и ненавиждаше думите, които произнасяше. — Аз не знам дали ще се самоунищожим, или не, не бих заложил нито на едното, нито на другото. Но ние нямаме никакви космически кораби, това е сигурно. Измамени сте, всички вие сте измамени. Обратен път за вас няма.