Джоу… Не можеше да откъсне мисълта си от нея, а не всички мисли бяха приятни. Господи, колко ли дълго бе стоял тук? Какво си бе помислила тя? Какво правеше сега, точно в тази минута? Обичаше ли го още истински? Беше ли Норман…
Не, не мисли за това! Не е честно.
Не е ли?
Уес не издаде звук, но скри лице в шепите си. С изненада откри, че има брада. Затвори очи, бе обхванат от неизмерима тъга.
Неговият живот беше далеч и този живот не бе такъв, какъвто някога си бе мечтал да бъде.
Това му се струваше някак си по-тежко от проблемите на всички останали край него и на тези, които щяха да дойдат след него…
Той спа и сънува и викаше насън от мрака, изпълнил душата му.
17.
Часовете се нижеха бавно и ставаха дни.
Арвън работеше упорито — учеше останалите на английски език. Атмосферата в пещерата бе крайно потисната. От време на време Арвън молеше Уес за помощ при някоя дума или израз. Понякога Уес му помагаше, понякога се мръщеше и отказваше да каже каквото и да е.
Уес ту беше очарован от положението, в което се намираше, ту бе възмутен от това, че го държаха пленник. Трябва да е вече октомври, пресмяташе той, а може би и по-късно. Когато отваряха вратата към пещерата, в стаята нахлуваше студен вятър и той долавяше свежия, леден дъх на снега.
Гората беше далеч и слабият огън не ги топлеше достатъчно.
Всъщност бяха в окаяно състояние — всички до един.
Два пъти дочуха грохота на реактивни самолети над планината. И двата пъти хората от Лортас изтичваха навън от пещерата и се взираха в небето. Те разбираха, че самолетите са на голямо разстояние от звуковата си пътека. Но успяваха да видят малките криле.
От своя страна Уес се чувствуваше странно неуместен, като че ли е бил променен в някаква неуловима насока. Поглеждаше се — старите обувки за тенис, разпрания панталон, непромокаемото, тъй да се каже, яке с петната от ръжда по него. Чувствуваше, че сивата шапка, която си бе получил обратно, е твърде износена. Заслушваше се в тиктакането на часовника си, въртеше в ръка ключодържателя с трите ключа, опипваше издутия си портфейл в джоба.
Много пъти той измъкваше снимката от пластмасовата й рамка и я гледаше: гледаше Джоу…
Тя стоеше там в своята вълнена пола и кафяв кашмирен пуловер, гледаше го и леко се усмихваше.
Джоу…
Мисълта за нея му причиняваше болка.
Идваше отново на себе си и се чудеше. Възможно ли е той да е наистина онзи Уес Чейс — сравнително преуспелият специалист по очи-уши-нос-гърло? Онзи, който обичаше да ходи на риболов със стари обувки за тенис и омачкана касторена шапка. Онзи, който обичаше от време на време да си пийне. Възможно ли беше този Уес, който слушаше разговори за междузвездни кораби и сънища, продължили петнадесет хиляди години, да бъде предишният Уес?
Изолираността на цивилизациите, съдбата на човека…
Нима тези неща бяха част от неговия истински живот?
Нима космическите кораби и всякакви там подобни не бяха неща, на които интелигентните хора се присмиваха и ги наричаха „летящи чинии“. Вероятно е забавно да те побиват тръпки на някой филм от тях, но те не бяха част от действителността.
Той неволно потрепера, като че ли бе погледнал на живота, както тези хора от пещерата гледаха на него. Но там горе, над скалите, отвъд небесната синева, съществуваха други светове, други хора, други страхове и друг смях — и все пак те бяха еднакви навсякъде.
Господи, колко невеж е бил! Колко невежи бяха те всички тук, на Земята! Колко… коя беше думата?
Провинциални.
Те бяха селяци, простички момчета, които си мислеха, че градът е мит, светът — еднообразен, а злото — сън.
Беше буквално потресен. Тежко е, когато прогледнеш…
В действителност удивителното при Арвън, Нлесин, Уийк, Хефидж и Црига… да, също и при Колрак, Сейехи, Лейджър и Дериък, беше колко близки му изглеждаха те. Чужденци? Но той познаваше хора като тях, като всеки един от тях в Охайо, Колорадо или Калифорния. Супермени? Глупости. Те бяха просто хора и той можеше да ги разбира.
И след като ги разбираше, той се поставяше на тяхно място. Ето ги — приковани към Земята. Тук, след толкова години, те вероятно бяха намерили единствения свят в цялата вселена, който би могъл да им помогне, но бяха дошли твърде рано. Корабът, който би могъл да ги отнесе обратно у дома и би означавал за тях нещо повече, все още предстоеше да бъде построен.
Кораб, който би могъл да свърже две велики цивилизации — кораб, който би могъл да обогати две велики култури, да спомогне за тяхното развитие, да сложи началото на различен начин на живот, който би отвел човека… колко ли далеч?
Но кораб, който не съществуваше.