Дим от дърва, който се вие благоуханно в нощта.
Уес почувствува как дланите му се изпотяват.
„Господи, как се радвам, че се върнах“, помисли си той.
А после:
„Но съм уплашен до смърт.“
Арвън и Нлесин се приближиха плътно до него.
Тримата изпълзяха между сенките, между колелата на някакъв фургон…
— По-спокойно — прошепна Арвън.
— Да — отвърна нервно Уес. — По-спокойно.
18.
Преведе ги някак си.
Първа бе срещата с Джим Уолс, управителя на Пайн Мотел. Никога нямаше да забрави изключителното удивление, изписано на лицето на Джим при вида на доктор Чейс: брадясал, мършав, една изпоцапана човешка развалина. Джим се вторачи в него, като че ли той беше Рип Ван Уинкъл, после настоя да го нахрани и да му даде да пийне, от което Уес с радост се възползува.
Уес се бе отбивал при Джим години наред и го познаваше достатъчно добре, за да съумее да парира въпросите му. Джим прие чека му за петстотин долара и очевидно помисли, че Уес е избягал с някое момиче и й беше докарал онова, което в областта наричаха „неприятност на мотела“. Той обеща да не телефонира на Джоу и Уес повярва на обещанието му.
Чувствуваше осезателно втренчения поглед на Нлесин през прозореца.
На другия ден купи обикновени дрехи за Арвън и Нлесин и намери някакъв притежател на форд, модел 1938, който искаше да го продаде за триста долара в брой.
И така на 16 ноември, под студеното слънце, което надничаше от покритото с облаци небе, те поеха по лъкатушещия път през прохода Слъмгълиън в един стар форд. Арвън и Нлесин се натъпкаха до Уес на предната седалка с разтревожени и измъчени лица.
„Като че ли е сън за мен, помисли си Уес, но колко ли странно трябва да е за тях. Един непознат свят, една непозната епоха, непознат град, който ги очаква ка края на пътя. А Лортас, от който не се вижда дори светлинка върху небето, който се върти към края си в очакване на посещение, което никога няма да се състои.“
Но за него…
Джоу и домът му.
Опита се да подкара колата с по-голяма скорост — безуспешно. Трябваше да я държи на втора дълго време и Лейк Сити се скри от погледа им, а от двете страни се простираха осеяни с борове каньони от хрупкав сняг.
Беше удивително прозаично пътуване.
Уес се отдаде на шофирането и дори с тревога откри, че колата изразходва доста бензин. Беше натоварен с огромна задача и знаеше това. Един ден историците можеше да кажат, че съдбата на човешкия род е пътувала с тях в тази стара кола, и щяха да се окажат прави. Ако някога заснемеха филм от това, Уес бе сигурен, че той, Нлесин и Арвън щяха да произнасят величествени фрази за Човека, Цивилизацията и Звездите. Всяка полицейска кола, която видеха, би представлявала заплаха, очи биха ги проследявали с подозрение по пътя им.
В действителност техният главен проблем беше къде да намерят свястно ядене. Поеха по 66-то шосе край Галъп и при все че в Ню Мексико и Аризона имаше много привлекателни неща, хубавата храна съвсем не бе между тях. Изядоха стоически серия от потънали в мазнина кюфтета, изпиха няколко галона кафе, вкусът на което не се различаваше от този на киселината в акумулатора на колата, и поглеждаха с безразличие гъбовидните фактории, осеяли пустинята, предлагащи истински индиански тамтами само за долар парчето.
Нлесин си позволи изказването, че вероятно това е една изостанала част от планетата, а Уес — дивак, който просто не е чувал за космически кораби и какво ли не от другата страна на планетата.
В своите сивокафяви ризи, джинсите и якетата Нлесин и Арвън не изглеждаха така странни, както преди. Те също като Уес сякаш живееха с мисълта за душа, който ги очакваше в края на деня.
Трудно бе да се мисли за действуващите във вселената около тях сили, които ще докоснат Земята, както и Лортас, ако дотогава Земята не се самовзриви. В непосредствена близост — светът на настоящето — на престоял шоколад, филтрови цигари и безалкохолни напитки в станциите за газ.
Уес се тревожеше за парите. Той не беше богат човек и петстотин долара изчерпваха значителна част от чековата му сметка. Биха ли могли тези мъже някога да му се издължат?
Той се изсмя гласно.
Петстотин долара? Би ли дал толкова, за да спаси своя свят? Би ли ги дал доброволно?
Е, петстотин долара са много пари.
По-лесно беше да оставиш някой друг да си направи труда. Какво означаваше бъдещето за него?
„Може би… — мислеше си той. — Може би затова човешкият род е на изчезване.“
Минаха през Нидълс.
— И така, това е Калифорния — обади се с безразличие Нлесин. — Досущ прилича на Аризона.