Беше станал някак чужд, а чувството не бе никак приятно.
Минаха край черно-белия знак, който сочеше към Калифорнийския университет в Лос Анжелос. Ако свиеше наляво, той щеше да пристигне в Уестуд Вилидж, където се намираше кабинетът му. Господи, вероятно вече не му е останал нито един пациент. Ако се покажеше на вратата, щеше ли мис Хил да е там както винаги?
Той продължи по Сънсет, спря отново на сфетофара при Сепулведа. Огледа се наоколо към колите, къщите, дърветата, навалицата. На ъгъла върху една оранжева сергия на самообслужване видя вестник — „Мирър Нюз“, не „Таймс“. Успя да прочете заглавието с големи черни букви: Съветският съюз отговаря „Може би“. Може би какво? Той дори успя да види снимката на някаква блондинка в левия ъгъл. Омъжена? Разведена? Убита?
Светофарът светна зелено.
Продължи нагоре по хълма.
И внезапно градът около него като че ли се промени. Зелените ливади и дървета бяха заместени от пясък, сградите се срутиха и към небето останаха да стърчат само стоманените им скелети. Пясък покри всичко, огромни бурени израснаха от тротоарите, уличният паваж се напука и парчета бетон стърчаха разхвърляни като блокчета от домино.
Тишина, пустота…
Вятър и пясък…
Смърт…
О, той знаеше какво вижда. Това бе светът на Центавър Четири, видян през погледа на Арвън. Да… и стотици други светове, за които никога не бе чувал. Светове на хора, които някога са живели, смели са се и са вдигали врява, както и този град сега гърми нехайно около него.
Уес потрепера и се върна от действителността. Не „към“, а „от“ действителността.
Той погледна към Арвън и Нлесин и разбра, че те също виждаха Лос Анжелос такъв, какъвто един ден щеше ря бъде. Те също знаеха, че настоящето бе само една ранна сцена от първото действие на човешката трагедия.
Защо, защо бяха дошли толкова рано?
Собствените проблеми на Уес избледняха — нищожна капка в океана. И все пак беше някак уверен, че този свят, тази Земя щеше да оцелее и да овладее пространството. И тогава Земята щеше да открие само смърт във вселената около себе си, тогава щеше да сметне себе си за неповторима и след време Земята щеше да премине в застой и да загине — един изолиран остров, неспособна да открие своята сестра в Лортас, която можеше да й осигури живот завинаги…
— Завий насам — промълви тихо Арвън.
Уес трепна, посегна към лоста, за да включи задния ляв мигач, и тогава си спомни къде се намира. Даде знак с ръка, че завива, и зави по алеята пред долнопробен мотел малко встрани от „Сънсет“ и приблизително на половин миля от Пасифик.
Колата спря.
Прекараха две седмици в мотела, но Уес никога не оставаше сам.
Арвън и Нлесин се редуваха да излизат навън; понякога взимаха и Уес с тях, но не често, защото неизменно съществуваше вероятността да бъде разпознат.
Отнякъде Нлесин намери пари. Той не каза как ги е получил, а и Уес изобщо не го попита. Нлесин се докара с елегантен черен костюм и Арвън като че ли се чувствуваше неловко в различните разцветки на спортното сако и панталона си.
Стаите в мотела досущ си приличат. Те са чудесни за през нощта и някога с Джоу на Уес му бяха харесвали. Но две седмици са много време. Той разглеждаше трите банални картини — роза, момче с превръзка, безцветен залез — и запомни мотива на покривката за легло. След това включваше телевизора с монети от двадесет и пет цента, но никак не му беше забавно.
Предположи, че жителите на Центавър Четири може да са гледали такива програми точно преди техният свят да полети във въздуха.
В това, което Арвън и Нлесин правеха, нямаше нищо загадъчно. Те отиваха в различни библиотеки и проучваха нещата. Купуваха списания, най-вече с технически новости. По един или друг начин си уреждаха срещи с различни инженери и разговаряха с тях предпазливо. Водеха си записки.
Нлесин откри заемна библиотека в една дрогерия. Той вземаше романи и ги прелистваше набързо. Не беше убеден в истинността на безкрайната поредица истории за садисти, супермени и мошеническа изпълнителна власт.
— Вашият свят наистина ли е такъв? — попита той.
Уес сви рамене.
— Част от него. Не целият, надявам се.
Не преживяха нищо изключително. Ядяха три пъти на ден, спяха достатъчно и работеха постоянно. Натрупаха купища бележки.
Но постепенно неизбежното стана безспорен факт.
Арвън получи тъмни кръгове под очите си.
Нлесин ставаше все по-саркастичен.
На втори декември Арвън запрати една книга към стената и каза:
— Предавам се.
— Не му се нрави тая работа на Нлесин.
Уес седеше на леглото с втренчен в ръцете си поглед.