— Опитах се да ви го кажа.
Арвън закрачи възбудено по пода.
— Не съществуват никакви магически изходи. Този свят няма космически кораби с екипаж и няма да има още стотина години. Може да минат и два века, преди тук да се осъществят междузвездни полети. Претърпяхме провал.
Нлесин се обърна към Уес.
— Мисля, че си на наша страна, Уес. Не мисля, че ще ни дадеш под съд за похищение или каквото там решиш да го наречеш. Обещах ти, че ще те пуснем, ако не открием нищо. Не открихме нищо и с най-големи усилия. Единственото, което рискуваме сега, е нашият живот.
Той направи кисела гримаса.
— По дяволите, човече, защо не отидеш да видиш семейството си?
Уес трепна, но се овладя.
— А вие?
Нлесин сви рамене.
— Ние сме изиграни, приятелю. Както и да е, остави това, няма да се върнем на Лортас… Не вярвам някой да пожелае да ни изслуша, но предполагам, че Уийк ще се опита да разкаже на хората за нашия свят и какво ни е довело дотук. Те ще се смеят; ще бъде страшен материал за комиците. Но ако ни се даде достатъчно гласност, може би някой ще си спомни… някой ден, когато открият какво ги очаква горе, в Космоса…
Той замълча.
— Колкото до мен, предполагам, че ще си намеря някое хубаво момиче и ще се опитам да напиша роман за бъдещето. Ще бъде отвратителен, естествено — човек трябва да има корени, а моите не са тук. Глупаво е да се тревожа за това сега, нали?
Внезапно на Уес му стана безразлично. Джоу изпълни мисълта му, Джоу, домът и познатите му до болка неща. Той копнееше за тях и искаше да забрави всичко за пространството, съдбата и останалото.
Дори не беше сигурен дали се е сбогувал.
Той просто излезе, влезе в колата и се отправи обратно по булевард „Сънсет“.
Оказа се толкова просто.
Уес не мислеше, а само караше.
И целият град около него се превърна в песен: Джоу, Джоу, Джоу…
19.
„Бевърли Глен“ е странно противоречива улица и все пак е типична за Лос Анжелос. От „Пико“ до „Уилшир“ тя представляваше изцяло еднообразна гледка от идентични жилищни блокове. От „Уилшир“ до „Сънсет“ тя ни подготвя за Бел Еър Роуд, като разкрива просторни ливади, тераси от цветя на съвършени японски градинари и богати мрачни домове. При пресичането й със „Сънсет“ характерът й се променя рязко.
Идвайки откъм океана, Уес зави наляво по „Бевърли Глен“ и се включи в безкрайния поток от коли, който се виеше нагоре по хълма към Вали.
От момента, когато зави, той си беше вече у дома. Усмихнато приветствува улицата, която бе избрал за арена на своя живот. На Джоу тя никога не бе се харесвала и той разбираше защо — тя беше невероятна улица.
Но точно тя беше по неговия вкус.
В тази част на „Бевърли Глен“ нямаше много пари, но имаше доста въображение. Нещо повече, имаше разнообразие, липсващият елемент в Лос Анжелос, където Уес бе наблюдавал как всеки се опитва толкова упорито да бъде различен, че накрая въпросът се ликвидира с абсолютна прилика.
Имаше необикновени балкони, стърчащи над тясната улица, имаше гаражи, подредени като ателиета на киностудио, имаше и една малка дървена къщичка с каменна кула. Имаше модерни домове, целите от стъкло и секвоя, където хората, изглежда, живееха сред разкош, от време на време дръпваха завесите или пък ги оставяха спуснати; имаше и долнопробни нощни приюти, които се даваха под наем на студенти за седемдесет и пет долара месечно.
Но на Уес най-вече му допадаше настроението на улицата. Беше сенчеста, сравнително тиха и имаше удивителен брой склонове, все още хубави, защото експертите по пейзажа не бяха се добрали до тях. В задния двор на Уес често влизаха сърни, зайци и чудесни зеленикави колибри, които бръмкаха сред струите вода на дъждовалните машини. И винаги имаше доверчиви калифорнийски гущери, които шареха наоколо из листата.
Дори и в стария форд би могъл да кара със затворени очи. Имаше странното чувство, че никога не е заминавал, че току-що е отишъл до кабинета си както обикновено и се прибира у дома за обяд.
По „Бевърли Глен“ не срещна никакви космически кораби.
Мина край един надпис, боядисан с големи червени букви по средата на улицата. Той гласеше: Бил, да не забравиш за колелото на Джими.
Уес се ухили, попита се кой ли е Бил и си представи как щраква с пръсти, обръща се и се втурва нанякъде за колелото на Джими.
Беше хубава улица.
Той зави по една от онези улички, които като че ли се изкачват право нагоре по планинския склон, продължи за кратко време по втора и зави надясно по един път, полускрит от яркозелената ограда от жив плет.
Беше си у дома.
В очите му напираха сълзи и Уес мислено се нарече сантиментален глупак. Спря колата. Излезе и пое дълбоко мириса на влажна зеленина, създаден като че ли само за него. Ето — той видя собствената си кола под навеса. И къщата от камъни и секвоя — нищо изключително навярно, но тя беше негова или по-скоро щеше да бъде след още няколко вноски.