Той се заслуша, не чу нищо освен лая на куче някъде надолу.
Джоу беше сама.
Той изтича през тревата към предната врата, пъхна ключа в ключалката и отвори.
Огледа се набързо в кухнята, всекидневната, към вътрешния двор. После прекоси бързо хола, развълнуван като дете, и отвори вратата на спалнята.
— Джоу — извика той.
И млъкна.
Норман Скот се повдигна от крайчеца на леглото с лице, по-бяло от чаршафите.
— Уес — прошепна Джоу. — О, господи, Уес.
Тя се покри, скри лице във възглавницата и се разрида.
— Виж какво, приятелю — заговори Норман припряно. — Виж какво…
Той се задъха и спря.
Уес стоеше съвсем неподвижно. Стомахът му се сви на топка, а главата му се завъртя. Пред очите му притъмня. Не почувствува нищо, съвсем нищо.
— Аз… ние… мислехме, че си мъртъв — прошепна Норман. — Без да кажеш дума, без да оставиш нищо. Какво можехме да мислим? Ние не знаехме, не можехме да знаем…
— Млъкни — каза Уес.
Каза го меко, без гняв. Не искаше да чува гласа на Норм. Това беше всичко.
Джоу не го погледна.
— По-добре да си вървя — промълви глупаво Норм.
— Да. По-добре си върви.
Не го видя, като излезе, но остана сам с жена си. Докосна голото й рамо — не грубо. Беше студено като мрамор.
— Мълчи — каза той.
Тя се задави от това мълчание. Продължаваше да лежи и трепереше. И все така не поглеждаше към него.
— Обичаш ли го? — попита Уес.
Беше безсмислен въпрос — не го интересуваше.
— Да… Не… Не знам.
Гласът на Джоу беше толкова приглушен, че му беше трудно да я разбира.
Извади цигара и я запали. Ръцете му бяха уверени. Огледа се. Леглото… спомни си как търсеха дюшек, който да не хлътва от тежестта му и все пак да не е много твърд за нея. Бледосини тапети. Шкаф с неговите дрехи, нейните рокли. Комбинезон, закачен на дръжката на вратата в банята.
Някъде отдалеч дочу гласа й.
— Къде отиде? Бях полудяла. Какво можех да направя? Той беше толкова мил с мен, толкова внимателен. Уес, защо ме остави?
Гласът й стана по-твърд.
— Нали ти казвах да не тръгваш и да не ме оставяш сама в онази жалка колиба! Цяла зима ли трябваше да чакам?
Тя започна отново да плаче.
— О, Уес… Господи…
Уес не слушаше.
Той я погледна. Беше малко поотслабнала, русата й коса, разпиляна върху възглавницата, бе като златна.
— Свиркай си — чу се да казва.
— Какво?
— Нищо… Възрастни хора… Да бъдем цивилизовани, мъдри.
Сега тя го погледна.
— Не, не съм луд.
Той се усмихна без желание и се запита какво ли щеше да си помисли тя, ако й кажеше къде е бил, какво се бе случило. И вдигна рамене.
Сега това нямаше значение.
Той беше чужд тук. Това не беше неговият дом, това не беше жената, за която се беше оженил. Както всичко останало от живота му и това също му бе отнето.
Той беше сам в стаята с една непозната.
Джоу се измъкна от леглото и треперейки, навлече някакъв пеньоар, отметна косата си.
— Дай ми една цигара, Уес.
Той дори не я чу.
— Би трябвало да те напердаша здравата или нещо подобно, но не си заслужава труда.
— Моля те, дай ми цигара.
— За теб ще има кой да се грижи. Няма за какво да се тревожиш.
— Уес, не те разбирам.
— Няма значение.
— Уес, ще повикам Хорас. Имаш нужда от лекар. Изглеждаш… ужасно. Виж какво, не можем ли да обсъдим всичко това? Не сме в средновековието. Ние сме разумни хора.
Уес се обърна и излезе.
— Уес!
Той излезе от един чужд дом навън, под едно чуждо слънце.
Не чувствуваше нищо, не виждаше нищо.
Качи се в стария форд, излезе на улицата на заден ход и потегли без посока.
Когато дойде на себе си, караше по булевард „Олимпик“ и плачеше. В устата си имаше цигара, тя беше изгоряла докрай, обгорила бе устната му. Изплю я навън от прозореца, без да я докосва с пръсти.
Отмина една пресечка. „Вермонт Авеню“… Търговската част на града. Нямаше представа как бе стигнал дотам, пък и не го интересуваше. Направи три десни завоя, после ляв и потегли в обратна посока към „Санта Моника“.
Спря пред един магазин за спиртни напитки и купи три бутилки шотландско уиски „Бяло конче“.
— Ще празнувате ли? — попита продавачът.
— Да. Моят дебют.
Отново в колата. Отново към „Бевърли Глен“ и оттам към „Сънсет“. Надолу по „Сънсет“ сред потока от коли.