Беше ли различен? Беше ли изключителен? Или това се случваше на всеки американец? Той се опита да се сети за някой от хората, които познаваше и който да е щастлив, наистина щастлив. Изглежда, че веднага, щом започнеш да опознаваш човека по-добре, откриваш, че той мрази работата си или я търпи, но му се ще да избяга… къде?
А после Колорадо и фантастичните седмици в пещерата, където петима мъже бяха спали петнадесет хиляди години. И разказът, чудният разказ за един кораб, който достигнал звездите и търсил, търсил…
Това се оказа най-интересното нещо, което някога му се е случвало. И сега дори то бе завършило с провал, а този провал беше нещо лично и ето ги тук — трима скитници в един мотел се наливаха с алкохол.
Нлесин почти привършваше втората бутилка и млясна с уста. Имаше още една-две капки в нея, но твърде малко, за да му свършат работа. Въпреки това той завинти капачката плътно.
— Ще го запазим за по-късно — промърмори той и отвори третата бутилка.
Уес внезапно скочи от леглото.
Той се вторачи в двамата мъже до него — беше напълно трезвен.
И изпълнен с надежда.
Може би…
— Почакайте — прошепна той. — Почакайте…
20.
След това — кафе, спорове и още кафе.
След това — неспокоен сън.
И накрая, след решителна схватка на сутринта с пържени яйца с бекон и още кафе, остана да направят само едно нещо. Трябваше да се върнат в Колорадо, и то бързо.
Същия този следобед те тръгнаха, по „Сепулведа“ към международното летище и се качиха на двумоторен самолет за Денвър. Полетът беше неспокоен и само разбърка стомасите им. В Денвър наеха кола и се отправиха за Лейк Сити, като влязоха в него през заледения проход Слъмгълиън.
Изкачването нагоре по планината покрай заледения поток беше мъчително, но те едва ли забелязваха снега, вятъра и лютия мраз. Премръзнали, със зачервени лица и развълнувани, те се изкатериха в скалния заслон и почукаха на вратата.
Отговор не последва.
— Ние сме, по дяволите! — извика Нлесин на лортански. — Пролетта е дошла, знаем си, че ще ви се прииска да излезете и да си наберете диви цветя. Хайде навън, свадливи старци!
Вратата бавно се отвори и там се показаха Уийк, Хефидж и Црига със заредени оръжия.
— Чудесно посрещане — забеляза Нлесин, като влизаше в пещерата. — Вашата радост от нашето завръщане дълбоко ни трогва.
Уийк го сграбчи за рамото.
— Не си играй с нас, човече! Какво открихте? Бързо!
— Не можем да построим кораб — каза Арвън. — Невъзможно е.
Лицето на Уийк посърна.
Црига седна на пода.
Хефидж дори не мигна.
— При все това отложете за малко самоубийствата — прибави тихо Нлесин. — Мисля, че имаме шанс и можем да благодарим на Уес, че се сети за нещо, което ние всички глупаво недогледахме.
Той се ухили.
— Да, неизвестният пришълец може да се довери на него.
Уийк се обърна към Уес.
— Но какво…
— Почакай…
Арвън отиде бързо до петте ниши, издълбани в скалата. Застана на колене и започна да рови из камъчетата, мръсотията и клонките, които се бяха натрупали.
— Не го виждам — прошепна той.
— Чудесни домакини — промърмори Нлесин и се присъедини към него.
— Трябва да е…
— Чакай. Ето го.
Нлесин го вдигна — беше точно както предполагаха, че ще бъде.
Те седяха и разговаряха, бяха изпълнени с надежда. Нахраниха се обилно с еленско месо; новодошлите ядоха с по-голямо удоволствие от тримата, които го бяха яли седмици наред.
После заспаха здрав сън от изтощение.
На следващата сутрин Уес, Арвън и Нлесин се върнаха по планинската пътека със своето съкровище, увито в кърпичка и закрепено в джоба на сакото на Нлесин.
Два дена по-късно те бяха отново в Лос Анжелос.
Именно там Уес се залови за работа.
Приготовленията не бяха лесни, но Уес Чейс се почувствува щастлив от работата. Веднъж и той да излезе с предложение, с което може да се гордее, веднъж и той да прави нещо, което действително да го интересува.
Не сам, разбира се, но неговата мисъл беше тази, която задвижи нещата.
За известно време той забрави за Джоу, забрави всичко освен настоящата си задача. Тази задача му допадаше и можеше да бъде разрешена.
Отне им почти две години.
Уес имаше приятели от дните на ендокринните си изследвания, които сега бяха настанени в огромни лаборатории. Те помогнаха в работата и всичко се оказа всъщност нещо съвсем обикновено за един обучен екип от изследователи.
На Уес му струваше пари, разбира се, но това не го безпокоеше. Той изразходи всичките си спестявания и облигации, при това с удоволствие.