Започнаха както се полагаше.
Първо — подробен качествен анализ.
Второ — точен количествен анализ.
Най-накрая — продължителен процес на пречистване, многократни тестове с лекарствени деривати, експерименти върху бели мишки и маймуни.
Беше трудна работа, но не се изискваха чудеса.
Сведоха я до следното:
„За съвременната техника беше невъзможно да създаде космически кораб от неясни описания по памет. Дори ако корабът още съществуваше, много проблеми биха били почти неразрешими, а корабът беше прах и нещо по-лошо — нямаше и следа от него след тези петнадесет хиляди години. Но най-важното за препарата, приспал хората от Лортас, беше, че той представляваше относително елементарна смес. Както бе казал Арвън на Уес, инжекцията, която водеше до забавяне на жизнените процеси, беше екстракт от лимфна тъкан на летаргични животни, като мармотите, в комбинация с абсорбент на витамин «Д», инсулин и някои обикновени лекарствени деривати. Ако лабораториите имаха образец за сравнение, без значение в какво количество, лекарството би могло да се синтезира. А Уийк не го беше използвал докрай. Той беше запечатал отново няколко капки в самоизстудяващата се дурагласова бутилка и я беше пуснал на пода. През всичките тези векове тя бе останала там, запазена при температура, близка до абсолютната нула…“
Удивителното беше, че никой от тях не се бе сетил за възможността, докато Уес не видя как Нлесин затваря отново бутилката с уиски с останалите в нея няколко капки. След това с предишния опит на Уес в ендокринните изследвания резултатът беше предопределен. Сезонните промени във функциите на хипофизите на летаргичните животни му бяха добре познати и бяха за него удобен претекст, когато отиваше в лабораториите със своя проблем.
За по-малко от две години те го получиха.
— Внимавай с това лекарство, Уес — предупреди го, когато свършиха, Гарвин Бери, комуто повериха образеца. — То мълниеносно поваля нашите опитни животни.
— Ще внимавам, Гарв — увери го Уес.
Всичко се оказа толкова просто.
Тримата бяха наели един обикновен апартамент в Санта Моника, но Уес не се върна направо при Арвън и Нлесин. Оставаше му да свърши още едно нещо.
Докато пътуваше, безценното лекарство, запечатано в бутилка от здраво стъкло, стоеше на предната седалка до него. Изглеждаше съвсем обикновена бутилка, дори и на Уес — с малко повече въображение тя можеше да мине за бутилка мляко; взел я е от някой магазин в Уестуд и сега я носи у дома на Джоу…
Но тази бутилка мляко му беше струвала хиляди долари.
И нямаше вече Джоу.
И нямаше вече дом.
Като че ли бе свикнал с това. Не остана вече болка, само дълбока празнота някъде вътре в него, където по-рано беше мястото, отредено за предишния му живот. Той не обвиняваше Джоу или Норм. Беше провалил живота си и без тяхната помощ.
Ако се беше оказал мъж на място, за да направи онова, което желаеше, вместо това, което Джоу мислеше, че желае той да направи…
Ако беше настоявал да имат деца…
Ако беше поел отговорността за собствения си живот, докато все още имаше време…
Ако, ако, ако…
По дяволите! Ръцете му се вкопчиха в кормилото. Поне в това не беше се провалил. Той беше извършил едно нещо в живота си, което имаше стойност. И още не беше приключил.
Почти несъзнателно той започна поклонението.
Пое през лятната мараня по крайбрежното шосе. Пътят гъмжеше от коли. По плажовете бяха налягали хора, които поглъщаха слънчевите лъчи. Сергиите за скара и сандвичи с кренвирши въртяха шумна търговия. А частните вили по брега на океана, вили, които през зимата изглеждаха така мрачни, влажни и изоставени, сега бяха с отворени прозорци, а в гаражите им имаше коли.
Той спря край Пойнт и влезе вътре.
— Докторе!
Един от келнерите забърза към него с усмивка на лице.
— Не съм ви виждал от години. Как е госпожа Чейс?
— Чудесно, чудесно.
Как странно е да го наричат „докторе“ отново! Бяха ли частиците от неговия живот разпилени в очакване да бъдат събрани пак?
— Бихте ли ми донесли уиски със сода на балкона?
— Веднага, докторе. Хубаво е, че се върнахте.
Той излезе на балкона и седна на сянка. Оттук чуваше грохота на водата долу под себе си, когато се разбиваше в брега и заливаше черните скали. Погледна към океана — син, искрящ под ясното небе. Видя рибарски лодки — далечни петънца на слънчевата светлина, — но най-вече го порази самотата и покоя.
Загледа се в чайките, които се рееха над плитчините и се стрелваха надолу за някоя риба. По брега някакви кучета съсредоточено изучаваха мокрия пясък и бързо се втурваха назад, за да избягнат идващите вълни.