Това беше краят на пътя.
— Отвратителна история — промълви накрая Арвън. — Събудихме се след петнадесет хиляди години в една каменна пещера в Колорадо точно когато се случи ти да се вмъкнеш там вътре в този заслон, за да се скриеш от бурята. Вероятно там вътре не се е появявало друго човешко същество, откакто сме заспали. И аз трябваше да те сграбча, да те уплаша почти до смърт и да объркам живота ти.
— Аз сам си го обърках — подчерта Уес.
— Може би. Но ние бяхме там и то след петнадесет хиляди години бяхме все още подранили. Сега съм убеден, че Земята е светът, който сме търсили — ти си така досущ като нас, Уес, че само почти идентични културни тенденции биха могли да доведат до създаване на нашите два народа. Но бяхме се провалили и изведнъж ти ни предложи своята блестяща идея. Като че ли ти си ни спасил, Уес, и при това си спасил далеч не само нас. Но…
Той замълча.
— Но сам ти нищо не получаваш — завърши Нлесин.
— Считам, че ми приписвате повече алтруизъм, отколкото ми е присъщ — каза бавно Уес. — Не съм направил това само от добро сърце. Не съм го направил нито пък заради тази прекрасна абстракция, наречена „свят“. Аз съм егоист, господа.
— А! Ти предлагаш цена — ухили се Нлесин, като че ли очакванията му най-после се бяха оправдали.
— Да.
Те мълчаха.
Уес си пое дълбоко дъх и каза:
— Идвам с вас.
21.
Сега вече не бързаха, така че тръгнаха с кола на югозапад към Колорадо. През Аризона и Ню Мексико пътуваха нощем, а денем спираха в някоя туристическа хижа с климатична инсталация.
Лейк Сити се радваше на ежегодния си усилен сезон, тъй като рибарите пристигаха; мястото наистина беше далеч по-оживено сега, отколкото през зимата.
Оставиха колата край Пайн Мотел с бележка за Джим Уолс, който беше осребрил чека на Уес, когато той за пръв път се завърна от планината. После продължиха пеш под възхитителното слънце на Колорадо, край бистрите бързи води на Гънисън. Край тях се издигаха скали и ги примамваха с очарованието на далечината и свежата зеленина на боровете.
Отбиха се от главния път при потока и тръгнаха по тясната пътечка из храсталака. Край потока нямаше паркирани коли и това беше добре.
Продължиха нататък през долината, потънала в зеленина и златисти цветя, а водата ромолеше от дясната им страна. Когато пълзяха нагоре по планинската пътечка, Уес се улови, че поглежда към едно-две тъмни вирчета и си представя как пъстървите се спотайват там, разперили перки…
Продължиха да се изкачват сред прохладните борове и стройни трепетлики, а обувките им затъваха в джунгла от папрат и цветя. После смърчовете останаха зад гърба им и вече нямаше никакви дървета.
Докато завият за пещерата, те бяха вече доста изморени, а Уес бе разтревожен. Какво щеше да каже Уийк?
Нагоре към скалния заслон…
Вратата се отвори, за да ги пропусне.
Бяха отново в пещерата.
Нлесин победоносно вдигна тежката стъклена бутилка.
— Спасени сме! — възкликна той.
— Трябва да благодарим на Уес за това — прибави Арвън.
Црига и дори Хефидж се усмихваха странно, загадъчно.
Уес се изкашля.
— Върнах се с тях — каза той и спря.
„Това е съвсем ясно, идиот такъв!“
— Върнах се, защото аз… защото се надявах, че няма да имате нищо против, ако…
— Замълчи — спря го Уийк и гласът му не беше груб.
— Какво?
— Сляп ли си, Уес?
Уес се огледа смутено. Всичко изглеждаше като че ли същото. Безпорядъкът по пода, дървата за огъня, боклуците, нишите, издълбани в стената отсреща…
„Почакай, почакай…“
Преди нишите бяха пет: Уийк, Арвън, Нлесин, Црига, Хефидж.
Сега те бяха шест.
Уийк сграбчи ръката му и по лицето на Капитана се разля необичайна за него усмивка.
— Надявахме се, че ще дойдеш с нас, Уес — каза той. — В края на краищата сега ти си един от нас.
Уес откри, че му е трудно да заговори.
Не беше само нишата, не беше дори и великото приключение, което тя означаваше. Не, беше нещо много повече.
Той беше желан.
„Господи, помисли си той, някой ме харесва, някой иска да бъде с мен.“
Чувството беше така приятно.
„По дяволите, нима ще се разцивря като някакъв си хлапак!“
— Благодаря — промълви той. — Благодаря много.
После излезе навън, при ледниковото езерце, което проблясваше на слабото слънце, защото в такъв момент човек предпочита да остане сам с мислите си.
Нощта, преди да поемат, Уес седеше навън под звездите, потръпваше леко от силния разреден вятър и се вслушваше в пръхтенето на някакво животно в храстите под него.
Арвън се измъкна от пещерата и седна при него.