— Често сме седяли така на Лортас вън под звездите — каза той. — Тежко е да си помислиш, че всички момичета, които си познавал, са мъртви от петнадесет хиляди години.
Уес кимна, при все че още му беше трудно да свикне с мисълта.
— Смешно, но винаги съм си мислил, че всички вие ще се завърнете у дома, отново в света, който сте изоставили, но това няма да е точно така, нали?
Арвън взе едно камъче и го запрати надолу към невидимото животно, което се втурна в шеметен бяг.
— Лортас още ще бъде там, освен ако всички предположения са се оказали погрешни. Но няма да бъде нашият Лортас, не и след повече от петнадесет хиляди години. Почти същото е, като че ли си изоставил Земята в края на каменната ера и си се върнал днес, но всъщност не е чак толкова лошо. Нещата бяха позабавили своя ход на Лортас, преди да тръгнем, също както ще се позабавят и тук след няколко стотици години.
— Но все пак ще бъдете чужди.
— Всички ще бъдем в еднакво положение, Уес.
Уес продължи да говори. Той откри, че нервите му са изопнати, изпитваше нужда, огромна нужда от успокоение.
„Може никога да не се събудим, мислеше си той. А може да се събудим и да открием, че Земята е радиоактивна пустиня. Шансовете, фантастичните шансове…“.
— Мисля, че забравяш най-същественото — каза накрая Арвън. — Разбира се, че говорим за вероятности, статистики и тем подобни. Разбира се, че се страхувахме първия път — страхувахме се, че този свят ще се окаже като другите, като всички онези, които бяхме срещали в Космоса. Но, Уес, вие не бяхте хвръкнали във въздуха, а сте имали необходимата за това техника, както и провокацията. В действителност най-невероятното нещо за мен е колко много този свят прилича на нашия собствен. По дяволите, аз не се чувствувам по-чужд тук от теб — малко различен физически може би, но не дотам, че да не мога да вървя по улиците на Лос Анжелос, без някой да се заглежда в мен.
Уес се усмихна на себе си. Въпреки думите му имаше някои неща, които Арвън все още не знаеше за Земята.
— Не искам да те обидя — каза той, — но се боя, че почти всякакви неща биха могли да съществуват незабелязани в Лос Анжелос.
Арвън сви рамене.
— Окей, това е съвсем вярно. Но не е случайност, че толкова си приличаме, Уес. Всъщност този свят е Лортас такъв, какъвто е бил много отдавна. Има съществени различия, разбира се. Един ден, ако някога успеем да съберем двата свята, точно тези различия ще направят възможен техния нов живот. Но за нас сега важни са сходствата. Аз зная, че Земята няма да се самоунищожи. Зная, че ще осъществи космически полети. Зная, че сега няма да се провалим.
Уес запали цигара.
— Имаме една такава мисъл: „Правиш ми вятър“ — каза той. — Но ти благодаря, дори да е така.
Двамата мъже продължиха да седят в мълчание под величието на звездите.
Уес погледна нагоре към тях сред безбрежността на нощта.
„Някога може да бъда там, там горе при слънцата, мрака и тишината…“
Беше късно, когато се върнаха в пещерата.
Уес си спомни онзи път, когато Арвън го бе занесъл в пещерата на гръб, когато Арвън беше за него същество от някакъв кошмар. Като че ли се бе случило преди милиони години.
Той не се обърна назад, макар и да знаеше, че никога отново няма да види света, който го очакваше в подножието на планинската пътека.
Докато се опъваше на твърдия под, чу как Нлесин хърка здравата.
„Колко странно, колко странно е, че искаме да се наспим добре, преди да заспим за петстотин години…“
Заспа.
Сутринта премина в напрегнати шеги.
Те винаги внимателно бяха прикривали следите от присъствието си отвън, така че и сега се погрижиха за всичко това. Направиха хубава, обилна закуска — всеки от тях яде повече, отколкото в действителност му се искаше. В края на краищата обядът беше след петстотин години.
Затвориха вратата.
Уес извади спринцовката и я почисти със спирт.
Беше възбуден, но ръцете му бяха сигурни.
— Готово, Уес — каза Уийк. — Да започваме. Трябва да бъдеш абсолютно сигурен, че даваш на всички ни точно една и съща доза. И гледай да легнеш долу, в леглото, преди да се инжектираш — хваща бързо.
Доста смутени, те си стиснаха ръцете.
Никой не каза, но всеки си го помисли:
„Ами ако не подействува, ако в лабораторията са допуснали грешка, ами ако това е краят…?“
Уийк легна в своята ниша, намести се.
— Готово, Уес — повтори той.
Уес почисти ръката му с памуче, натопено в спирт, отвори тежката стъклена бутилка, напълни спринцовката точно с един кубик от лекарството. С увеличаване дозата на препарата се увеличаваше ефектът, трябваше да внимава…
Вкара изкусно иглата и натисна буталото.