Замислените неспокойни очи на Уийк се замъглиха, затвориха и той заспа. Уес се загледа в него. Като че ли не беше жив, не се забелязваше никакво повдигане и спускане на гръдния кош. Хвана китката му. Да, ето го пулса, но отслабва, отслабва…
— Следващият — обади се Нлесин.
Съвсем внимателно, като се стараеше да мисли единствено за работата и нищо друго, Уес обиколи всички.
Но едно потайно кътче на мисълта му отказваше да замълчи.
„Всички вие, всички вие, повтаряше то… Вие, Уийк и Нлесин, Арвън, Црига и Хефидж… Всички вие сте загубили нещо като мен. Какво се е случило във вашия живот, което ви е довело тук? Човек може да бъде задвижен само от пружините, които са вътре в него. Ти, Нлесин, бил ли си добър писател? Бил ли си достатъчно добър? Ти, Арвън, ако животът ти е бил пуст, тук ли си искал да го запълниш? Црига, ти си бил момче, когато си дошъл, но ще бъдеш мъж, когато се върнеш. Надявам се, че следващата жена ще бъде достойна за теб. Хефидж, каква самота те е накарала да дириш сред звездите свой дом? И Уийк… ти, загадъчен Уийк, ти също ли бягаш? Кое е породило черното безпокойство в твоята душа?“
Готово…
Уес загаси лампите, всички освен една — тази, която държеше в ръката си. Напълни спринцовката за последен път. После, усмихвайки се леко, внимателно запуши наново тежката стъклена бутилка.
Пропълзя в каменното си легло.
Пещерата наоколо беше тъмна и пуста, твърдата скала над него като че ли беше тежестта на вековете.
И все пак не беше сам. Хората, които спяха в тъмнината около него, разбираха. Те също се бяха простили с нещо… с всичко и те също търсеха…
Инжектира се и загаси светлината.
Тъмнина, сенки…
И безкрайна, мека забрава.
Шум.
Най-напред до него достигна шумът. Разнесе се в мозъка му като дим, синкав дим и после чу глас, който говореше, шепнеше…
Език, който не знаеше. Странно… Какъв беше той?
А! Лортански… разпозна го.
Гласът на Уийк.
Внезапно разтърсващо той отвори очи. Светлина… Причиняваше му болка. Той примига, задържа очите си отворени. Усети камъка под себе си, усети слабите удари на сърцето в гърдите си, забавеното движение на кръвта във вените…
— Буден съм — каза той високо, а гласът му прозвуча като грак. — Не съм мъртъв, буден съм.
Ръка върху рамото му. На Уийк.
— Спокойно — каза Капитанът. — Внимателно. Не бързаме. Ти си добре.
Уес лежеше неподвижно и събираше сили. Беше му студено. Опипа гръдния си кош и наоколо се посипаха парченца прогнила материя.
„Гол, помисли си той. Аз, нудист!“
Направи усилие да се усмихне.
След малко изпълзя от леглото и се изправи. Главата му беше като празна и му се струваше, че пада, но се съвзе навреме.
„Мършав. Господи, колко съм мършав!“
Уийк също беше слаб и бледен, а очите му трескаво горяха.
„Гладен съм.“
— Вън… — промълви той. — Погледна ли?
— Не. Ослушвах се, не можах да чуя нищо. Изчаквах.
Един от останалите се размърда, простена. Црига.
— Да почакаме, докато всички сме в състояние да отидем — каза Уийк.
Уес седна на пода, треперейки. Трудно му беше да мисли, трудно беше да се завърне отново от света на мъртвите. Питаше се как Арвън се е отърсил така бързо онзи път, някога отдавна… колко, ли отдавна?
Но той беше жив.
Те почакаха и когато всички бяха готови, Уийк предпазливо отвори вратата.
Светлина… светлина и тишина…
Минаха в каменното преддверие, погледнаха навън.
Нищо не беше се променило. Небето, скалите, храстите, потокът…
Уес почувствува как отчаянието го сграбчва с ледени пръсти.
„Какво, става? Всичко си е същото. Господи, не беше ли им подействувало лекарството?“
Арвън поклати глава и каза:
— Беше същото и преди. Същото място, високо в планината, защо трябва да се променя?
Напразно ли беше?
Не видяха никаква човешка фигура. Не чуха никакво животно — изобщо никакъв друг звук освен шумоленето на вятъра.
„Мъртво. Мястото е мъртво. Земята също…“
— Почакай…
Чу го. Всички го чуха.
Далечен тътен като от гръмотевица.
Приближава се…
Грохот, ураганен шум…
Видяха го.
Над тях.
Кораб, изумителен кораб, планина от метал и стъкло, която закри слънцето. Сянката му мина над тях. Представляваше нещо огромно, толкова високо в небето, толкова красиво…
И изчезна.
Остана само тътенът да се търкаля надолу по планината.
Хефидж плачеше.
— Кораб, космически кораб…
Той го повтаряше отново и отново, като че ли сам се наслаждаваше на думите, които излизаха от устата му.
— Успяхме — каза Арвън.
„Успяхме, успяхме!“
Той си спомни, всички си спомниха: