— Истеричен е.
— Той казва, че парите за него са като повръщано.
— Голям философ е.
— Знаеш ли какво е това, което той притежава и е по-добро от парите?
— Със сигурност не е умът му.
— Властта. Ако разполагаш с достатъчно власт, можеш да накараш дори и най-богатия човек да ти падне на колене.
— Кой е авторът на тази оригинална мисъл? Томас Джеферсън? Ейб Линкълн?
Мъжът погледна отвисоко Ноа и посочи с пръст към него.
— Ти май имаш проблем с гнева си.
— Абсолютно. Проблемът е, че вече не ми остана.
— Това, което ти трябва, е да станеш част от „Приятелския кръг“.
— Звучи ми като фенклуб на някакъв отбор.
— Това е организация, която е основана от конгресмена. В нея той си е изградил име още преди да влезе в политиката, като е помагал на младежи с проблеми и е променял коренно живота им.
— Аз съм на трийсет и три — уточни Ноа.
— Кръгът в момента действа с хора от всички възрасти. И наистина има успех. Разбираш, че сигурно животът поставя милиони въпроси, но отговорът е само един…
— Който ти рекламираш. — Ноа посочи към надписа „ЛЮБОВТА Е ОТГОВОРЪТ“ на тениската на събеседника си.
— Обичай себе си, обичай братята и сестрите си, обичай природата.
— Тия неща винаги започват с „обичай себе си“.
— Така и трябва. Не можеш да обичаш другите, без да си обикнал себе си. Бях на шестнайсет, когато се присъединих към кръга. Едно адски объркано хлапе. Продавах наркотици, употребявах наркотици, прибягвах към насилие само заради тръпката, ходех с една банда без бъдеше. Но се промених.
— Сега си в банда с бъдеще.
Докато татуираната змия се зъбеше още по-широко върху набития юмрук, нейният притежател се засмя.
— Харесваш ми, Фаръл.
— На всички се харесвам.
— Може и да не одобряваш методите на конгресмена, но той има идея как да ни събере всички заедно.
— Целта оправдава средствата, а?
— Ето виждаш ли, отново този твой гняв.
Ноа изпи бирата си.
— Хора като теб и конгресмена обикновено имат навика да се крият зад Христос. А сега и тази психология и напомпване на самоувереността.
— Програмите, базирани на вярата в Исус Христос, не получават достатъчно държавни средства, за да могат фалшивите божества да се утвърдят. — Мъжът се изправи. — Нали няма да постъпиш глупаво, като вземеш парите и не удържиш на обещанието си? Наистина ли ще метнеш жена му?
Ножа сви рамене.
— И без това никога не съм я харесвал.
— Тя е една съсухрена кучка, нали?
— Като един сухар.
— Но определено дава на един мъж усещане за престиж и уважение. Сега си върви и постъпи правилно, нали ще го направиш?
Ноа повдигна вежди.
— Какво? Искаш… да взема плика с парите, да го занеса на ченгетата и те да повдигнат обвинение срещу конгресмена?
Този път пацифистът не се усмихна.
— Май трябваше да кажа „постъпи разумно“.
— Просто уточнявам.
— Така можеш много точно да гушнеш букета.
Биячът с емблематичните за душата му знаци по тялото и дрехите се запъти към средата на таверната.
Каубоите, седнали на барплота, станаха и го последваха към вратата на заведението. Ако бяха истински ездачи от Дивия Запад, а не компютърни специалисти или агенти по недвижими имоти, някой от тях би се заял с околните само заради удоволствието.
Когато вратата се затвори след пацифиста, Ноа поръча още една бира от несъстоялата се Мини.
Когато тя се върна с бутилката „Дос Екис“, му каза:
— Този просто се заяждаше или нещо друго?
— Нещо друго.
— А ти ченге ли си?
— Бях някога. Толкова ли ми личи?
— Ъхъ. А и носиш хавайска риза. Цивилните ченгета обичат хавайските ризи, щото могат да скрият пистолет под тях.
— Е, аз не крия нищо друго под тази, освен пожълтял потник, който трябваше да изхвърля още преди пет години — излъга той.
— Баща ми също харесваше хавайските ризи.
— Баща ти ченге ли беше?
— Преди да го убият.
— Извинявай.
— Казвам се Франсийн, кръстена съм на името на песента на Зи Зи Топ.
— Не мога да разбера защо толкова много стари ченгета слушат Зи Зи Топ — каза той.
— Сигурно в ония времена е било като някаква противоотрова срещу бозата на „Ийгълс“.
Той се усмихна.
— Ти не си глупава, Франсийн.
— Смяната ми свършва в единайсет.
— Изкушаваш ме, но съм женен.
Тя хвърли поглед на ръцете му и след като не видя брачна халка, попита:
— Женен за какво?
— Ето това е труден въпрос.
— Не е толкова труден, ако бъдеш честен пред себе си.
Ноа до такава степен беше пленен от тялото и красотата й, че до този момент не беше забелязал сърдечността в очите й.
— Ще прилича на самосъжаление — отвърна той и назова името на годеницата си.