Тих кикот. Махони потрепери.
— Това е само за начало — изкиска се Императорът. — Имам в ръкава си още няколко изненади. Като дългогодишен създател на крале съм придобил доста добра представа как да ги сваля от власт.
— Да се върнем на първоначалния ми въпрос, сир. Как се вписвам аз? — Махони не беше забравил, че всъщност първоначалният му въпрос беше: „Как мога да ви помогна, сир?“
— Ти ще бъдеш мой представител в преговорите с провинциите. Ще добавя още слава в ковчежето ти с почести — като благодарност, а и за да засиля престижа ти в очите на глупаците, които ще посещаваш. А искам да посетиш всеки главен водач на провинция. Омай ги. Плени ги с твоя ирландски чар. И извий ръцете на когото се налага. Просто бъди твърд, Йън. Увери се, че са наясно с тежестта на пръчката, която ти давам.
— Дълбоко съм поласкан, сир — каза бързо Махони. — Но аз съм най-неподходящият човек за тази работа. Ще бъде нелоялно от моя страна, ако не отклоня тази чест. Подобно действие не би било във ваш интерес… сир.
Императорът обърна гневното си лице към Махони.
— Защо, Йън? — Въпросът беше зададен с мек тон, очите гледаха невиждащо над рамото на Махони.
— Защото смятам, че идеята е ужасна, сир — избухна Махони. — Винаги сте искали да бъда честен. И винаги съм бил… Това мисля, сир. Не искам тази работа. Защото не вярвам в нея.
— Защо да вярваш? Това е план, не е… религия.
— Първо, сир, според моята оценка, пръчката ще се използва повече от моркова. Ще трябва да наложите насилствено статута на доминион върху повечето от провинциите, сър. И те ще ви намразят заради това. Което значи, че заповедите ще бъдат изпълнявани в най-добрия случай с нежелание. Което автоматично обрича всичките ви действия на провал. И това, сир, е моето скромно мнение.
Професионалното мнение на Махони беше, че всичко подчинено на микромениджмънт е обречено. Ако човек нямаше какво да спечели, защо да рискува да се провали? Отношението „остави големия вожд да разреши проблемите“ се разпространяваше бързо. А това обиждаше демократичната му ирландска душа.
Според Махони беше най-добре съществата да бъдат оставени сами да решават съдбата си. В миналото тъкмо това обичаше в тази Империя. Имаше проблеми, със сигурност. Но имаше и място за най-различни подходи как да се оправят нещата. Място за гении, както и за глупаци.
Сега започна да се чуди на предишните си виждания. Дали все още имаше място в действителност?
— В нормални времена бих се съгласил с теб, Йън — отбеляза Императорът. — Дори мога да изброя много случаи от историята.
— Сещам се как британската корона поема контрола над Източноиндийската компания, сир — каза Махони. — Един от вашите любими примери. Като урок за провала, струва ми се.
Императорът се засмя. На Махони му се стори, че в смеха има малко от старата искра. Това го накара да се почувства по-добре.
— Давай, Йън. Хвърляй по мен собствените ми размисли. Малцина биха се осмелили. Възраженията стимулират мисленето ми. Поддържат ме да не се закотвя на едно място.
Той се наведе над бюрото и леко сниши гласа си.
— Казвам ти, Йън, екипът от същества, които ме обграждат, са пълни некадърници. Липсват ми старите дни. Когато ти, аз и няколко други талантливи същества — като Стен например — движехме нещата. Липсва ми този политически авантюризъм.
Императорът се облегна назад и пресуши питието си. Студенината отново го обгърна.
— За съжаление… това вече не е възможно. И не говоря само за сегашната криза. Проблемите станаха твърде големи. Твърде сложни. Управлението чрез пълен консенсус е идеално за едно племе. Двадесет до тридесет души максимум. По-голям брой от този намалява ефективността на идеала. Време е за нов ред, приятелю. Универсален ред. Необходимо е ново мислене на добронамерените индивиди.
Махони не успя да се въздържи.
— Не съм сигурен, че управлението тип просветена монархия се вписва в дефиницията на „новото мислене“, сир — избълва той.
Императорът поклати глава:
— Прав си, но и грешиш, Йън. Забравяш, че аз съм… безсмъртен.
Той задържа погледа си върху Махони. Очите му бяха като огледала, които отразиха погледа на Махони обратно към него.
— Не мога да измисля нищо по-съвършено в социалното изкуство на управлението от наличието на отдаден, добронамерен владетел, който да поддържа курса до края на историята.