Императорът се втренчи в Махони сякаш искаше да проникне в душата му.
— Разбираш ли вече, Йън? След като обясних? Можеш ли да видиш истинската красота зад планираните нелицеприятни мерки?
Комуникационната уредба изжужа. Махони беше временно спасен от отговора. После, докато Императорът говореше, отсрочката се отложи за неопределено време. Беше спасен от най-лошите възможни новини.
Императорът излая заповед и ядно прекъсна връзката. Обърна се към Махони.
— Катастрофа в Алтайския куп, Йън — съобщи той. — Имперски войски са загинали при най-унизителни обстоятелства.
Обърна лицето си към прозореца и се вгледа в идиличните земи около Аръндел. Остана мълчалив дълго време, докато обмисляше.
Накрая се обърна.
— Забрави предишното предложение, Махони — каза той. — Ще спорим по въпроса по-късно. Имам нещо много по-важно за теб.
— Да, сир — отзова се Махони. Този път беше наясно, че не може да откаже.
30.
Разкопаването на гвардейските казарми отне три дни тежък труд. Петстотин и осемдесет войници беше имало там, когато чудовищната бомба в гравилихтера се беше взривила.
Четиристотин тридесет и седем мъртви. Сто двадесет и един ранени — повечето със сериозни травми, които изискваха ампутация толкова спешно, та хирургическият екип на посолството се съмняваше, че за повече от половината ще се наложи регенерация на крайниците. Двадесет и трима невредими — поне физически.
Отначало бяха двадесет и шест. Трима войници бяха извадени изпод руините без видими наранявания. Един от тях се изправи, ухили се и каза:
— Благодаря ви, копелета, кой иска пиячка?
След като направи пет крачки, падна мъртъв на земята. Другите просто умряха тихо в леглата си в болницата. А двадесет и тримата оцелели бяха психично разстроени, разбира се. Никой не знаеше — поне не беше докладвал — колко джохиански цивилни работници също са загинали при взрива.
Но преди три дни и последният викащ, загубен в лабиринта, някога бил сграда към двореца, замлъкна и умря.
Батальонът на Трета имперска гвардия беше престанал да съществува. Ото откри флага им, погребан близо до тялото на Джерети, и накара да го опаковат за доставка до родното подразделение на дивизията. Батальонът можеше да бъде създаден наново след подходящ интервал от време. А можеше и никога да не възкръсне.
Ранените и контузените гвардейци, които се бяха намирали извън казармите, бяха натоварени на борда на „Виктори“ и евакуирани.
Стен беше поставил Мейсън начело на спасителната операция, а самият той беше прекарал голяма част от времето в копаене заедно с останалите служители на Империята. После беше наредил на Мейсън да откара с „Виктори“ жертвите на Първичен свят. Беше пратил на Първичен копие от заповедите си до Мейсън, но не му пукаше особено дали те ще получат императорското одобрение или не. Беше леко изненадан, че бяха напълно одобрени — дори получи кратко кодирано съобщение, че незабавно ще бъде изпратена допълнителна подкрепа.
Следващото комюнике от Първичен беше за награждаването с медали. Някои бяха дадени на гурките или Бор, които Стен беше препоръчал. Други бяха посмъртна почит — като за полковник Джерети и високопоставените офицери на батальона. Ако тези офицери бяха оцелели след взрива, вероятно щяха да бъдат разжалвани и може би разстреляни за престъпна некомпетентност.
Стен, Килгър и Мейсън също бяха наградени. Удостоени бяха с безсмислени медали, които можеха да се захвърлят в някое чекмедже и да се забрави за тях. Катастрофата трябваше да се изучи заради уроците — а не да се отбелязва с медали и панделки. Но такава е природата на всяко военно формирование.
Стен имаше други проблеми.
Взривът, който беше унищожил гвардейците, като че ли бе изиграл ролята на катализатор. Джохи изпадна в нещо като бяс.
Внезапно Империята се оказа враг на Алтайския куп. На Империята трябваше да й бъде даден урок. Империята трябваше да престане да се меси.
Стен се възхищаваше донякъде на кампанията. Тъй като до известна степен тя беше спонтанна — селяните никога нямаха нужда от много насочване за следващия си погром, — но най-вече защото беше хореографски издържана.
Отначало Стен беше в реактивна позиция: пишеше съответните протести до доктор Искра и онова, което Искра насмешливо определяше като правителство; даваше съответните отговори, опитваше се да държи репортерите далече… и същевременно да запази посолството функциониращо и своите служители живи.