— Не мисля, че са само добри — отвърна Ранет. — Иначе нямаше да попитам.
— Това е пълен дракх, Ранет, Всичко случило се в този куп е добра новина. Толкова зле са били досега, че всичко им се струва възхитително. Не, трябва ти някоя малка война, която да отразяваш. С много кръв.
— Ако отида в Алтайския куп — заяви Ранет, — мисля, че ще открия кръвта, която искаш.
— Разполагаш ли с нещо, освен с репортерските си инстинкти?
Тя просто се вгледа в него с красноречиво мълчание. После сви рамене, което значеше, че се движи само по инстинкт, но това беше добър инстинкт. Редакторът се вгледа в нея. Неумолимо. Мълчанието му беше също толкова красноречиво в тази рутинна битка на волите. После повдигна вежда: наистина ли си сигурна? Ранет отново сви рамене.
Редакторът въздъхна:
— Печелиш, по дяволите. Махай се от очите ми.
Ранет мина под прикритие. Намери свободна каюта на товарен кораб за Алтайския куп. Единствените същества, които знаеха за пътуването й, бяха нейният редактор, чиновникът в компанията, който оправи таксата за пътуването, и капитанът на кораба, благонадежден пияница.
Ранет беше от хората, които редовно попадаха на точното място в точното време.
— Просто имам късмет — казваше тя на колегите си в бара на журналистическия клуб. Те никога не й повярваха. Приписваха добрата й работа и щастието й на „лъжи, подкупи и външност“. Ранет не лъжеше, по-скоро би пропуснала история, отколкото да даде пари, а външният й вид не беше нищо толкова забележително.
Късметът й проработи отново два И-дни до пристигането в Алтайския куп, когато чу за катастрофата в Рурик. Докато слушаше обърканите предавания на комуникаторите на кораба, Ранет се засмя. Тя беше единственият журналист от голямата лига на мястото на събитието, за да докладва случилото се и ужасните му последици.
Ранет се отправи към каютата, за да се подготви. Беше си донесла фишове с малките мръсни истории на купа.
Осемнадесет И-часа преди Джохи капитанът изтрезня и потропа на вратата й.
— Имам лоши новини, госпожо — каза той. — Трябва да се връщаме.
Ранет го стрелна с поглед, известен с това, че подкосява крака далеч по-здраво стъпили от неговите.
— Обяснете, моля.
Капитанът поклати глава.
— Не мога. Вицепрезидентът на компанията не иска да каже защо. Нареди да не доставям товара на Джохи. И да се върна в Соуард.
— Забравете товара — предложи Ранет. — Можете да закарате мен.
— Няма начин, госпожо, съжалявам.
— Ще платя допълнително. Двойна цена, по дяволите, ще купя целия ви кораб!
Капитанът въздъхна. Това нарани чувствителната му душа.
— Беше ми наредено да не кацам на Джохи. При никакви обстоятелства.
Ранет се изправи на крака.
— Вие имате договор с моята компания — закрещя тя. — И искам той да се изпълни. Докрай!
Притисна капитана до стената.
— Я повикай този вицепрезидент на линията. Чуваш ли ме?
Капитанът се подчини.
Тя започна с вицепрезидента и постепенно стигна до президента на компанията, докато гневът й изгаряше пространството от Първичен свят до Алтайския куп.
Беше безнадеждно.
Когато корабът се обърна безумно назад и се понесе обратно към Първичен свят, Ранет научи две неща: Корабната компания беше също толкова разстроена, колкото и тя — на борда имаше скъп товар с малък срок на годност. А заповедта беше дошла извън компанията.
Което значеше, че е политическа.
Което значеше, че действието може да е насочено само срещу нея.
Някой много важен искаше да попречи на Ранет да отрази ставащото на Джохи.
И тя не можеше да направи нищо.
Редакторът й беше също толкова раздразнен.
— Никой няма да го признае, но това си е имперско вмешателство, черно на бяло — каза той по дългообхватната връзка. — Разтърсих веригите до Аръндел, но няма полза. Всички са твърде уплашени.
— Как са разбрали, че пътувам?
— Шпиони. Подслушвателни устройства. Какво друго? В момента проверявам кабинетите ни.
— Какво прави конкуренцията? — поиска да знае Ранет.
— Това е единствената добра новина — отвърна редакторът. — Не сме само ние. Никой, абсолютно никой журналист не може да стъпи в Алтайския куц.
Бяха изтекли достатъчно подробности обаче, за да изпадне Императорът в ярост.