Според доклада, някой влагаше големи суми пари в Култа към Императора. Също както Кес от Тайния съвет беше правил преди години. И този някой не беше лесен за намиране „анонимен благодетел“. Кредитите идваха от много места и всеки от тях можеше да се проследи донякъде, после дирята изчезваше безследно.
Пойндекс машинално пусна още едно търсене за култа, за да открие дали не се случва нещо интересно.
След няколко минути получи отговор.
Случваха се много неща. Високопоставени членове на култа, за които автоматично бяха открити досиета по времето, когато Пойндекс оглавяваше корпус „Меркурий“, реализираха мечтите си. Те бяха повишавани — често пъти през главите на шефовете си — доста бързо.
Космите по врата на Пойндекс настръхнаха. Пръстите му удариха по клавишите и той се измъкна от търсачката. От челото му се лееше пот.
Замисли се, после лицето му се изкриви.
Вероятно беше параноичен. Но изпита същото чувство за дълбока опасност, когато бомбата беше извадена от Императора.
Беше благодарен, че е програмирал компютъра си да работи с превключватели. Търсенето например би могло да бъде проследено от достатъчно добър експерт. Но следата щеше да води до отворен терминал в библиотека на далечен свят.
Култът към Императора се беше активизирал…
Той плъзна настрани скрито капаче на клавиатурата и натисна две метални лостчета едно към друго, което задейства програма за отмяна и му коства един нокът.
Имаше само едно същество, което можеше да разиграва толкова много членове на култа като кукли на конци и което също така разполагаше с достатъчно стерилни канали, за да налива пари…
Компютърът му се прочисти и презаписа програмите си, както диктуваха стандартните военни процедури. После отново беше почистен… и отново презаписан.
Самият Вечен император…
Компютърът на Пойндекс изщрака и третата, последна програма беше добавена, програма, която изключваше всички действия, извършени от Пойндекс през последната И-седмица.
Но какво би могъл да спечели Императорът от култа към Вечния император?
Пойндекс се почувства малко по-спокоен.
Да не би да искаше да се превърне в бог, по дяволите?
Скова го студ отвъд нулата по Келвин и Пойндекс разбра, че никога отново няма да бъде спокоен, че винаги ще се озърта през рамо, след като знаеше това, за което вярваше, че е истина.
Господин Еку, почетният дипломат на вселената, се наклони, почти се завъртя безконтролно, и си пожела расата му да се научи да оценява безспорно ободряващите облаги от простащината и вулгарността.
Под него се простираше арктическа пустош.
Сиви морета се разбиваха в самотна скала, извисяваща се вдясно от него. Вляво плаваше огромен айсберг. Беше яркосин на фона на оловното море — единственият първичен цвят докъдето стигаше погледът. Болезнено самотен цвят.
Еку не искаше да търси сравнения за този свят, но откри, че има целия чар на християнския ад, след като огньовете са угаснали.
Върху ледена грамада ниско под него някаква точка се премести. Еку се съсредоточи върху точката и тя се превърна в огромно, затлъстяло водно същество, същество, чиято подкожна мас, зъби и кожа го правеха пригодно за този леден ад. Вероятно то смяташе, че времето е приятно и пролетно.
Изглеждаше странно, че съществото върху ледения куб прилича на примитивен рибояд, а всъщност беше сред може би най-добрите философи. Или поети.
Внезапен повей го блъсна и Еку почти загуби контрол още веднъж. Дългата му три метра опашка плесна във въздуха, докато се опитваше да го стабилизира. Големите му бели крила се извиха, за да пренастроят подемните области по посока на повея — мъничките червени крилца се опитваха да компенсират малките неточности.
Беше твърде стар и достолепен, за да се занимава с тези глупости — да лети сам през полярна буря сякаш беше младеж, който току-що е открил как да лети.
Освен това смяташе всичко свързано с този самостоятелен проект за евтина мелодрама, от тези, които децата и глупаците обичаха. С ясно означени герои и злодеи — едно същество срещу армиите на злото и пр.
В добавка господин Еку вярваше, и се страхуваше от това си убеждение, че той е единственото същество, което несъмнено е наясно с великото зло, злото, което можеше да запрати всичко в небитието. Това, продължаваше мисълта му, е абсурдно, и той се гордееше, че е научил, че в този свят рядко има истина и почти никога светлина. Всичко беше в сиви нюанси. Трябваше да се изследва и тълкува много предпазливо.