— Няма нищо общо с нас, мили — отвърна спътницата му. Тя отърка дебелата козина в горната част на муцуната си в младия мъжкар, като му изпрати успокояващ хормон. — Те търсят само черноборсаджиите.
— Но всички го правим — изскимтя уплашеният суздал. — Няма друг начин да се преживее. Всички ще умрем от глад без черния пазар.
— Тихо, някой ще чуе — предупреди го спътницата му. — Това са човешки дела. Докато убиват джохианци или торки, ние да си гледаме своята работа.
— Не мога да не мисля за това. Сякаш някои хора са призовали деня на Страшния съд. Все едно сме обречени. Погледни времето. Всички говорят за него. Никой не е виждал такова нещо. Дори Старците казват, че не са виждали подобно нещо на Джохи. Смразяващо студено един ден. Изгарящо горещо на следващия. Снежни бури. После наводнения и циклони. Когато се събудих тази сутрин, мислех, че навън мирише на пролет. А погледни сега.
Той посочи към тежките черни буреносни облаци над главата си.
— Слушай, не се паникьосвай — посъветва го спътницата. — Дори Каканите не могат да контролират времето.
— Ще стигне и до нас накрая. И тогава… — сви рамене младият суздал. — Познаваш ли някое същество, което да е било екзекутирано и едновременно с това наистина да е било виновно? За нещо… голямо?
— Разбира, се, че не, скъпи. Сега замълчи. Ще свърши… скоро.
И тя втри още от хормона в козината му. Скоро тракането на зъбите утихна.
Чуха се тропот и гърмежи, и ревяща музика се понесе от големите високоговорители, толкова високо, че листата на разпръснатите по площада дървета затрептяха от звука. Облечената в блатни роби гвардия на Какана излезе с бърз ход, в клиновиден строй от двореца. На върха на клина имаше подвижна платформа, където Каканът беше застанал на високия си позлатен трон.
Цялата група измарширува бързо към място до Стената на смъртта. Платформата се спусна на земята.
Старият Какан се огледа около себе си с подозрителни, влажни очи. Набърчи нос от близостта и миризмата на тълпата. Един от услужливите помощници забеляза това и напръска Какана с любимото му сладникаво благовоние. Старият мъж измъкна украсена бутилка с меткил от колана си, отвинти капачката и отпи здрава глътка. Топлината се разля по вените му. Сърцето му запрепуска и очите му се проясниха заедно със завръщането на ентусиазма му.
— Изкарайте ги — излая той. Гласът му бе старчески, писклив, но внушаваше страха на плашливите богове, обитаващи това място, в сърцата на слугите му.
Заповедите бяха предадени шепнешком по редицата. Пред Стената на смъртта металът изсъска над смазаните лагери и зейна тъмна дупка. С жужене се издигна широка платформа, за да запълни отвърстието.
Тълпата се разлюля от дълго и доловимо потреперване, когато всички съгледаха затворниците, оковани и примигващи срещу неясната слънчева светлина. Войниците се устремиха напред и притиснаха четиридесет и петимата мъже и жени към стената. Метални примки изскочиха от жлебовете си и ги приковаха на място.
Затворниците се вгледаха в Какана с ужасени очи. Той отпи още една глътка от бутилката и се захили с настървение, пробудено от меткила.
— Продължавайте — Нареди той.
Облеченият в черно инквизитор пристъпи напред и започна да чете имената и признанията на всеки от събраните престъпници. Списъкът с престъпленията отекна по високоговорителите: Конспирация за печалба… Присвояване на дажбена храна… Кражба от пазара на джохианския елит… Злоупотреба с обществено положение с цел печалба… Списъкът сякаш продължаваше безкрайно.
Старият Какан се намръщваше при всяко обвинение, после кимваше и се усмихваше при всяко установяване на вина.
Накрая четенето приключи. Инквизиторът пъхна свитъка с обвиненията в ръкава си и се обърна, за да чуе решението на Какана.
Старият мъж отпи от бутилката, после включи микрофона, закрепен за гърлото му. Неговият писклив, дрезгав глас изпълни площада и забръмча по предаванията в милиардите домове в Алтайския куп.
— Докато гледам лицата ви, сърцето ми се изпълва с жал. Но освен това се срамувам. Всички вие сте джохианци. Тъй като са най-многобройната раса в Алтайския куп, задължението на джохианците е да водят. Като дават добър пример. Какво ли си мислят нашите сродници, торките, когато чуват за злите ни дела? Какво остава за нашите чуждоземни поданици, с тяхното свободно тълкуване на морала. Да… Какво мислят суздалите и богазите, когато вие, джохианци — моите най-ценени поданици, — пренебрегвате законите и заплашвате обществото ни със своята алчност?