Времената са тежки, съзнавам това. Всички тези дълги години на войни с мръсните таанци. Страдахме и се жертвахме — и, да, умирахме — в тази война. Но независимо колко тежко беше бремето ни, ние останахме до Вечния император.
А по-късно — когато решихме, че е убит от враговете си — ние продължихме да се борим въпреки тежкото бреме, наложено върху ни от съществата, организирали заговор, за да го убият и управляват на негово място.
По време на всяко едно от тези извънредни обстоятелства аз ви помолих за помощ и саможертва, за да поддържате този куп сигурен и спокоен до завръщането на Императора. Както вярвах, че ще стори, през цялото това време.
Най-накрая той дойде. Разправи се със злосторния Таен съвет. После се огледа, за да види кой е останал непоколебим в негово отсъствие. Откри мен — вашия Какан. Силен и лоялен съюзник, какъвто съм бил вече почти две столетия. И съгледа вас — моите деца. И се усмихна. И от този миг насетне Антиматерия 2 потече отново. Нашите фабрики отново заработиха. Нашите кораби пътуваха до големите тържища в Империята.
Но все още не всичко е наред. Таанските войни и действията на предателския Таен съвет бяха застрашили сериозно ресурсите на Вечния император. Както и нашите. Очакват ни години на усилен труд, преди животът да стане нормален и да се насладим на благоденствие.
Докато това време не дойде, трябва да продължаваме да жертваме удобството на настоящето в името на величествения живот на бъдещето. Сега всички сме гладни. Но поне има някаква храна, за да ядем. Нашият дял от АМ2 е по-голям от този на другите, благодарение на моето близко приятелство с Императора. Но запасите ни са достатъчни само за да се поддържа търговията жива.
Каканът замълча и прочисти гърлото си с глътка меткил.
— Сега алчността е най-голямото престъпление в нашето кралство. Защото нима в тези времена алчността е нещо по-различно от масово убийство?
Всяко зрънце, което открадвате, всяка капка от питието, което продавате на черния пазар, е отнета от устите на децата ни, които със сигурност ще гладуват, ако алчността не бъде наказана. Същото важи и за нашите ценни запаси от АМ2. И за минералите, необходими да се възстанови нашата индустрия, и за синтетичните облекла, които ни предпазват от стихиите.
Затова с натежало сърце ви осъждам. Прочетох писмата от приятелите и близките ви, в които ме молеха за милост. Плаках над всяко едно. Наистина. Те разказват тъжната история на същества, поели по лош път. Същества, които са се вслушали в лъжите на враговете ни или са попаднали в коравосърдечно обкръжение.
Каканът изтри несъществуващите сълзи от лишените си от клепачи очи.
— Имам достатъчно милост за всички вас. Но това е милост, която трябва да удържа. Да постъпя другояче, би било престъпно егоистично от моя страна. Следователно съм принуден да ви осъдя на най-позорната известна смърт, като пример за останалите, които са достатъчно глупави, за да се изкушат от алчността. Мога да си позволя само един малък жест поради моята мекушавост. И се надявам поданиците ми да ми простят за него, тъй като съм много стар и лесно се трогвам и умилявам.
Той се наведе напред и камерата се приближи, докато лицето му не изпълни едната част на екрана на зрителите, които си бяха у дома. То бе застинало в маска на съчувствие, В другата част на екрана стояха четиридесет и петте осъдени на смърт същества.
Гласът на Какана прошепна рязко:
— За всеки един от вас… Съжалявам.
Той спря микрофона на гърлото си и се обърна към един от тайните си помощници.
— Сега приключвайте бързо. Не искам да съм тук, когато бурята се разрази.
И се намести удобно в трона, за да наблюдава ставащото.
Раздадоха се заповеди и отрядът за екзекуции зае мястото си. Огнехвъргачките се издигнаха. Тълпата пое дълбоко въздух. Затворниците висяха безсилно на веригите си. Някъде над облаците се разнесе гръм.
— Направете го! — излая Каканът. Огнехвъргачките изреваха. Плътна вълна от пламъци се понесе към Стената на смъртта.
Сред тълпата някои същества извърнаха глави настрани.
Суздал, водач на глутница, на име Ютанг, изръмжа отвратено.
— Миризмата ми е най-неприятна — излая тя. — След нея не мога да ям. Всичко има вкус на печен джохианец.
— Хората миришат достатъчно зле и без да са сварени — съгласи се помощникът й.
— Когато Каканът започна тези чистки — продължи Ютанг, — аз си помислих, какво от това? Има толкова много джохианци, може би така редиците им ще пооредеят. И ще остане повече за нас, суздалите. Но той продължи с неотслабващо настървение. И се разтревожих. Много скоро ще започне да търси другаде своите примери за назидание.