— Тук е корабът на негово императорско…
Мейсън даде знак на Стен и двамата се отдалечиха към по-уединена част на мостика.
— Не разбирам какво става — сподели Мейсън. — Бомбардирал съм половин планета и дори от пушещите руини някое бедно копеле успяваше да предава. Разпокъсани предавания, наистина. Но никога тишина, никога.
— Има само един начин да си отговорим на въпроса — каза Стен.
— Искаш да кажеш, да кацнем въпреки всичко?
— Точно това си мислех.
— Но Императорът искаше голямо представление. Почетна стража. Аз да съм в бяла парадна униформа. Ти във фрак и целият оркестър да свири за възхитените тълпи, когато ти и Каканът се поздравите един друг.
— Ще уредя нещо от този порядък по-късно — каза Стен. — Императорът се тревожи за това място. По-добре да забравим за представлението и да разберем какво става.
Той поклати глава, за да подсили казаното.
— Не мога да си представя какво би казал, ако се върна и докладвам: „Съжалявам, сир. Мисията се отмени. Изглежда, населението на Джохи страда от чума, или нещо подобно.“
— Ще се приземя — съгласи се Мейсън. — Но ще съм в пълна бойна готовност. И готов за действие.
— Оставям се в способните ви ръце, адмирале — заяви Стен.
Мейсън изсумтя и се обърна към комуникационния център. Стен тихомълком напусна мостика.
— Ама че призрак, Килгър — промърмори Стен. Изтри потта от веждата си и вдигна яката, за да защити врата си от жестокото джохианско слънце.
— Може би мъничкият призрак носи бомби със себе си — предположи Алекс.
Стен огледа още веднъж космодрума Рурик. Освен неговите хора, наблизо нямаше никого. Нито едно живо същество във всеки случай. За миг му се стори, че видя обгорял крайник сред отломките край големия бомбен кратер. А може и да беше оптическа илюзия, породена от жегата и убийствената за белите дробове влажност.
Имаше подобни кратери из целия космодрум, както и овъглени останки, вероятно на няколко паркирани тактически кораба и много бойни коли.
Въздухът се раздра от внезапен рев и надолу се спусна малка вихрушка, като загребваше парчета от отломките, докато се плъзгаше по земята. Със странното поведение на циклоните, големи и малки, тя мина покрай ръба на огромния кратер в центъра на полето. Друга дупка от бомба. Проклета огромна бомба. Дупката беше на мястото, където някога се беше издигала контролната кула.
Торнадото се издигна и изчезна.
— Сега знаем защо никой не ни се обади — отбеляза Стен. — Всички са твърде уплашени. Не искат да бъдат забелязани.
— Но пък всички слушат — вметна Алекс.
Стен кимна.
— Чакат да разберат кой ще победи.
Нажежена светкавица разцепи небесклона. После отекна оглушителен гръм.
Гурките вдигнаха миниуилигъните си. Нещо — или някой — идваше. Стен успя да различи дребна фигура, която си проправяше път покрай руините на контролната кула. Синд и нейните съгледвачи? Не. Те бяха докладвали от друга посока.
— И все пак идва един от тях — каза Алекс.
— Може би диригентът на оркестъра.
Постепенно малката фигура стана по-голяма. Стен успя да различи нисък, широкоплещест човек, който се потеше обилно в жегата. Като подръпваше тромаво подгизналите си дрехи, мъжът вървеше бавно напред. С лявата си ръка уморено размахваше импровизирано бяло знаме.
— Пуснете го да мине — нареди Стен на гурките.
Те разтвориха редиците си и мъжът докуцука облекчено до Стен. Свали античните си очила. Избърса ги със знамето. После ги сложи обратно. Погледна към Стен със странно уголемените си кафяви очи.
— Надявам се вие да сте посланик Стен — каза той. — И ако наистина сте, дълбоко съжалявам за нескопосания прием.
Той погледна към бомбените кратери.
— Ау. Явно наистина са го направили.
После се обърна към Стен.
— Вие сте посланикът, нали?
— Аз съм — потвърди Стен.
— О! Простете ми. Жегата обърка бедната ми торкска глава. Аз съм Мениндер. Може би единственият човек, с когото можете да говорите за моите хора.
Той избърса потната си ръка в дрехата и със смутена гримаса я протегна напред.
Стен я стисна. После посочи към разрушените здания.
— Какво е станало?
Мениндер въздъхна.
— Неприятно ми е аз да ви съобщя новината, но Каканът е мъртъв.