— О, не. Надявам се, че не съм ви счупил главите. Стен ще ми одере кожата, ако неволно съм го сторил.
Сетне продължи напред.
Ото и четирима Бор си проправиха път до статуята. Обърнаха се и като живи бронирани коли разчистиха мястото наоколо. Няколко секунди по-късно Стен беше в центъра на освободеното пространство. След още няколко секунди цялата група се беше наредила в строй зад него.
Стен вдигна поглед към Милхауз. Бузите на младия джохианец бяха почервенели от изумление.
— Съжалявам, че закъснях малко. Сега ми дай това нещо, за да си поговоря с хората.
Той посочи високоговорителя в ръката на Милхауз. Младият джохианец го зяпаше с отворена уста. После кимна и подаде устройството на Стен.
— Не мога да повярвам, че го направи — каза той.
— Аз също — отвърна Стен и се обърна с лице към тълпата.
— Първо… искаме уважение към достойнството на всяко същество в Алтайския куп — заяви Милхауз, като заби пръст в документа, който той и колегите му бяха сътворили.
— Не мисля, че някой би тръгнал да спори по въпроса — каза Стен. Той се вгледа през масата в мензата към другите студентски водачи. Всички бяха много млади и много сериозни.
Странно, замисли се Стен, как всички млади си приличат. Независимо дали бяха суздали, богази или хора, всички те имаха широки невинни очи и овални безпомощни лица. Невероятно сладки, помисли си Стен. Което, като се замислиш, беше любопитна част от универсалното генетично програмиране. Вероятно това беше и причината родителите да не убиват децата си при раждането.
— Второ — продължи Милхауз и се приведе напред, досущ устремена в подземния си тунел къртица, — равенството на всички видове трябва да бъде крайъгълният камък на бъдещото правителство.
— Императорските записи са доста ясни по този въпрос — каза Стен сухо. — Той е известен защитник на равенството.
— И все пак трябва да се упомене изрично — намеси се една студентка от богазите. Името й беше, ако Стен бе запомнил правилно, Нирски. От начина, по който мъжкарите й се подмазваха, той предположи, че е хубава.
— Тогава ще го упоменем — съгласи се Стен.
Милхауз прочисти гърлото си, за да привлече вниманието.
— Трето. Всички милиции трябва да се завърнат по родните си светове. Незабавно.
— Предполагам, че това ще е сред първите решения на всяка нова власт — заяви Стен.
— Държиш се снизходително с нас — оплака се Милхауз.
Ни най-малко — възрази Стен. — Просто изтъквам фактите.
Той запази лицето си безизразно.
— Никой никога не ни слуша — излая суздалът. Той беше представен на Стен като Теранд.
— Да. Вярно е. Стояхме будни цяла нощ, за да напишем тези искания — заговори някаква торка. Много симпатична торка, която явно си падаше по Милхауз. Името й беше Риел.
— Слушам ви — насърчи ги Стен. — Преживях известни трудности, за да дойда дотук. Така че, защо не продължите?
— Четвърто — поде отново Милхауз. — Искаме амнистия за всички студенти в „Пушкан“, които участваха в този удар за свободата. И това трябва да включва нас — членовете на оперативния комитет.
— Ще направя всичко по силите си — отвърна Стен напълно искрено.
— Не достатъчно добро — обади се Нирски. — Обещаеш трябва.
— Обещанията се дават лесно — каза Стен. — Но се изпълняват трудно. Още веднъж заявявам, че ще направя всичко по силите си.
Лицето на Милхауз придоби изражение на чиста святост.
— Готов съм да поема риска — заяви той. — С радост бих пожертвал живота си заради идеалите си.
— Да не се увличаме — възпря го Стен. — Ничий живот не е застрашен тук. Разбира се, след идването на новото правителство някои хора може да не погледнат благосклонно на стореното от вас. Може да се повдигнат обвинения, да се налагат глоби. Може и да тикнат някого в затвора, но за кратко. Това, между другото, ще се опитам да препятствам на всяка цена. Но може и да не ме послушат. Така че имайте едно наум.
Започна спор. Стен се облегна назад, докато студентите обсъждаха коментарите му. Теранд му хвърли заплашителен поглед, суздалските зъби се оголиха. Стен не му обърна внимание, също както пренебрегваше и другите тридесет студенти в стаята, много от които също го гледаха злобно.