В стаята избухна паника.
— Почакай — викна Милхауз. — Какво правиш?
— Връщам се в посолството — отговори му Стен. — Тук няма полза от мен. Пък и не е моя работа. Определено е местен проблем. Така че, ако ме извините… Ще отида да погледам какво се случва с вас на екрана. И ще си взема питие, за да се постопля малко.
— Но не можеш да си тръгнеш! — Риел почти се разплака.
— Само гледай — вдигна рамене Стен.
— Но полицията ще…
— Убие всички ви — довърши мисълта й Стен. — Доста са настървени, вярно. Не мисля, че се нуждаят от особено много подстрекателства. Вашият произход вероятно ще ги разгневи още повече. Знаете ли какви са полицаите? Докачливи. Много докачливи. Странно е, нали? Вие си мислите, че се бунтувате. Но полицаите се бунтуват наистина. Става всеки път.
— Какво искаш от нас? — проплака Милхауз. Страните му бяха побелели от страх.
Стен се обърна пред вратата.
— По-добри въпроси. Какво наистина искате? И не ми пробутвайте тази глупост с манифеста.
Последва пълна тишина.
— Защо не направим така — предложи Стен. — Ще видя дали някой има желание да говори с вас. Да осигури честно и безпристрастно изслушване на вижданията ви.
— Някой… важен? — попита Милхауз.
— Да, някой важен.
— Публично изслушване?
— Не знам. Може би.
— Искаме свидетели — излая Теранд.
— Ще попитам — заяви Стен. — Сега… това ще бъде ли достатъчно? Честно изслушване на всичките ви възгледи. И те да бъдат взети под внимание от хората, които взимат решенията. Става ли?
Милхауз се огледа наоколо и видя леки кимвания.
— Съгласни сме — отвърна той.
— Добре — отправи се към вратата Стен.
— Но… ако поне не ни изслушат… — Милхауз се опитваше да възстанови малко от достойнството на групата.
— Ще изгорите университета до основи — завърши Стен вместо него.
— До една седмица — добави Милхауз.
— Ще го имам предвид.
12.
Стен се върна в посолството в настроение, което можеше да се оправи само от няколко екзекуции с брадва.
Той прегледа пълната с лъжи дипломатическа нота, все още едва наполовина написана, и я запрати на пода.
Напълно незряла постъпка. И на всичкото отгоре недостатъчно удовлетворителна.
Замисли се да срита бюрото, но се спря навреме, огледа огромния дървен блок, достатъчно голям за вкусовете на Какана, и забеляза, че краката му вече са доста ожулени — явно това бяха трофеи от предишни самонаранявания на посланици, без съмнение вдъхновени от общуването с очарователните алтруистични същества с проникновени визии, които обитаваха Алтайския куп.
Следващата мисъл на Стен беше да нареди на адмирал Мейсън да се яви в покоите му с надеждата да провокира неофициална ръкопашна схватка, но вместо това нададе нисък гърлен стон, насочен през запечатания прозорец към поройния дъжд, елемент от бурята, която вилнееше над Рурик.
Последва хихикане.
И кикот.
Стен не се обърна.
— Е, как да не съжалиш този момък — избуча гласът на Алекс. — Като се има предвид, че разполага с цял куп негодяи под имперска опека?
— И това — добави Синд със също толкова искрен глас — е смелият Стен. Великият воин, когото боготворях, докато растях. Мъжът, както гласи легендата, който е повел всички същества от купа Лупус към мир и охолство, без усмивката да слезе от лицето му или песента да замлъкне в сърцето му.
Стен продължи да стои неподвижно.
— Има ли проклето същество в този проклет куп, което не иска да убие всяко друго проклето същество? — запита той. — Има ли някой, по дяволите, сред тези недозрели апаратчици глупаци, които смятат, че са интелектуалци и студенти, сред тези проклетници, които се перчат с частните си армии, сред онези проклети идиоти, които се опитват да си играят на герои, а това само ще донесе скапания трон на онзи проклет кретен Искра, когото нашият Вечен проклет… — гласът му се изгуби, откри, че дробовете са изразходвали въздуха си, вдиша, после продължи, малко по-внимателно, заради присъствието на Синд, — на когото трябва да дадем скапаните ключове на проклетото кралство, има ли някой, който да е запазил поне една скапана капка от млякото на човешката доброта, да я е скътал някъде в себе си?
— Тц — тъжно отвърна Алекс. — Проклет език. Пред проклетия лорд.