Стен взе една чаша, отпи и благодари. Жената почака, не откри нищо повече, усмихна се още веднъж — далеч по-формална усмивка — и си тръгна.
Остаряваш, помисли си Стен. Някога би пофлиртувал и опитал и щеше да получиш или отказ, или съгласие за по-късно. После щеше да пресушиш шест чаши, за да не избухнеш по време на идиотската церемония. Но вече си възрастен. Не се напиваш, защото си мислиш, че парадите са глупост. Нито скачаш на първата красива жена, която ти се изпречи.
Освен това… тази усмихваща се камериерка беше определено от разузнаването — корпус „Меркурий“, — агент, чийто чин вероятно бе по-висок от този на флотски адмирал (неактивен, в запас) Стен.
И накрая, в момента не беше в настроение за флирт. Защо не? Докато част от мозъка му се чудеше, той отпи. Странна комбинация. Беше пил ферментирал и овкусен газиран гроздов сок и преди, макар че рядко беше попадал на такъв сух вкус. Другата течност — „Гинес“? — добавяше остър, солиден ефект към вкуса, подобен на удар с палка по главата. Преди да напусне Първичен свят, щеше да изпие още няколко от тези коктейли, зарече се той.
Стен отстъпи назад, докато раменете му не опряха в стената — старите навици на имперски убиец умираха трудно — и хвърли поглед из огромната зала.
Замъкът Аръндел се издигаше победоносно над руините от предишното му съществуване. Построен като грандиозна резиденция за Вечния император на имперския Първичен свят, той беше унищожен от тактически ядрен кораб като част от уникалния начин на таанците да започват война без предизвестие. По време на разгорелите се из цялата Империя битки Аръндел тънеше в символична разруха, а Вечният император се бе настанил в огромните подземия отдолу.
Когато Императорът беше убит, Аръндел беше оставен като мемориал от убийците му. Беше построен отново при завръщането на Императора — дори по-величествен и висок отпреди.
Стен беше в едно от преддверията на замъка. Чакалня, която спокойно можеше да послужи за хангар на флотски разрушител.
Стаята беше пълна с блюдолизци, военни и цивилни, хуманоидни и други. Стен погледна още веднъж в огледалото и потрепна. „Блюдолизци“ беше твърде уместно определение. Сега, след като изпълни последната заповед на Императора, помисли си той, трябва да влезеш във форма. Този пояс, на който се възхищаваше преди по-малко от минута, подчертава малко шкембето ти, не е ли тъй? А украсената с криле яка като че ли ти слага още една брадичка. Надяваш се да е от яката, нали?
Върви по дяволите, заяви Стен на съзнанието си. В момента съм щастлив. Щастлив от себе си, щастлив от света, щастлив от мястото, където се намирам.
Той погледна за трети път в огледалото и се върна към потока от мисли, прекъснат от служителката, поднесла му коктейла. По дяволите. Все още не бе свикнал да се гледа в дипломатическо облекло. Вместо в някаква униформа или поне дегизировка. Този костюм, тази архаична риза, сакото с разделящи се краища, което стига почти до глезените, тези панталони, които се спускат над не особено високите ботуши… все още изглеждат непривично.
Зачуди се какво ли би станало, ако някогашният Стен — клетият окаян сирак от света на робовладелската компания, който беше късметлия и го биваше с ножа — погледнеше в огледалото и то се превърнеше във времеви екран, безспорно любопитно надзъртане в бъдещето? Какво би помислил този млад Стен, докато се взира, наясно, че гледа себе си през идните години?
Години? И то много повече, отколкото му се искаше.
Какво странно усещане. Особено тук. Да чака нарежданията на Вечния император, за да бъде поздравен и награден за службата си на най-високо ниво.
Да. Какво ли би си помислил този по-млад Стен? Какво би казал?
Стен се ухили. Вероятно — освен укора „Защо не продължи с Черното кадифе?“ щеше да има въздишка на облекчение. И така. Беше си скапано жив. Никога не бе смятал, че ще оцелее. Без да се замисля, дясната му ръка се премести и докосна фината коприна на сакото му.
Под него — и под обшития с диаманти ръкав на ризата — се намираше ножът му. Хирургически скрит в ръката му, Стен го беше изваял — беше го създал, а после „произвел“ в биомелница — като роб на Вулкан. Той беше първата вещ, която притежаваше. Ножът беше с тънко двустранно острие, създадено да пасва само на неговата ръка. Насочено правилно, то можеше да разреже земен диамант наполовина само с натиск. Беше може би най-смъртоносният нож, който човек, в безкрайния си интерес към разрушението, някога беше сътворявал. Стоеше на мястото си, задържан от хирургично обработен мускул.