Тя изтегли бойния си нож.
Нападателите бяха четирима.
Номер едно не видя нищо — ножът на Синд беше с матирано острие и нямаше дори отблясък, когато металът се плъзна през гръдния кош в сърцето му и засилката на мъжа го захвърли напред.
Номер две не чу нищо, докато двете малки бурета, които Килгър наричаше юмруци, блъснаха главата му от двете страни и черепът му се пръсна.
Номер три успя да примигне, после извитият къс меч на гурките го застигна, разсече раменете, разряза ребрата по пътя си, и се спря дълбоко в корема му.
Номер четири имаше прекалено много време. Имаше време да удари с приклада на пушката си Стен. Посланикът полетя назад, ръката му изпусна дръжката на окървавеното кукри. После дулото на пушката се насочи към него.
Стен приклекна при падането. Дясната му ръка се спусна надолу, докато пръстите се извиваха и смъртоносното острие излезе от ножницата в ръката му.
Лявата ръка се сви, той разсече напосоки — в боя с ножове можеш да правиш всичко друго, но не и да мислиш.
Твърде много време… и номер четири видя дулото си срязано на две.
Твърде много време… и Стен възвърна равновесието си, острието се устреми надолу и после се заби в слънчевия сплит и продължи нагоре, докато червата изпадаха от изкормения мъж.
Стен избърса ножа напълно машинално в дрехите на мъжа и острието се прибра в ръката му.
Той освободи кукрито със замах от тялото на номер три, без да погледне мъжа, когото беше убил толкова чисто. Още един, Стен. Още един в дългия списък.
Синд и Алекс очакваха заповеди.
Стен вдигна оръжието си и потупа пълнителя. Другите двама кимнаха. Отне десет минути на враговете, за да разберат, че макар и да не се бяха чули викове или престрелка, четиримата изпратени няма да се върнат.
Следващите бяха седем.
Стен ги остави да стигнат на четири метра от грависледа, преди да даде сигнала. Стрелбата започна — и седем тела се стовариха върху паважа.
Третата вълна дойде след по-малко от две минути.
Хвърляха гранати, а взривовете отекваха сред стените на сградите, обграждащи алеята.
— Не играят честно — подхвърли Алекс.
— Не възнамерявам да ги оставя да ме хванат — заяви Синд.
— Нито пък аз — присъедини се Стен. — Но няма смисъл да се самоубиваме.
— Изчакваме, момко. За мъничка идейка.
Стен се замисли… и в същия миг отекна гръм и бурята се разрази отново. Той изруга. Пет минути по-рано и…
Добре, реши той. Използвай, каквото имаш. Добави малко объркване.
— Килгър, можеш ли да метнеш граната между тях?
Алекс се замисли.
— Почти.
— Когато избухне, тръгваме. Петнайсет метра, залягаме, нова граната и ще ги нападнем.
Синд и Алекс се вгледаха в него. И двете лица бяха безизразни.
— Като няма кой да пие за душите ни — въздъхна Синд, откачи една от гранатите и приклекна.
— Е, добре, добре — изпъшка и Алекс. — Поне няма да умрем в леглата си.
Той остави оръжието си на земята, приготви гранатата, изправи се наполовина в класическа поза за хвърляне. Добро хвърляне, пожела си, натисна бутона и я метна.
Гранатата се удари, подскочи и експлодира едва на метър от местоположението на нападателите. Тримата се изправиха и докато мълниите се сипеха наоколо и гръмотевиците отекваха зловещо, Синд нададе бойния вик на Бор и тримата се спуснаха напред, трима срещу… срещу кой знае колко много.
Стен, чист блъф, чист гняв, изрева:
— Айо… Гуркали!
Боен вик, добър колкото и всеки друг за последна битка.
Воят се блъсна и се отрази в околните сгради. И гурките го чуха.
И атакуваха.
Черна вълна от мъже се изсипа от нощта, оръжията забълваха огън, а после се врязаха сред враговете. Мъжете се обърнаха, смутени от внезапната атака в гръб, а гурките измъкнаха кукритата и започнаха да секат.
Два екипа от стрелци гурки притичаха покрай Стен и другите, всеки с леко автоматично оръжие. Като се движеха като по учебник, те се спуснаха надолу и откриха огън към алеята.
Докато Стен осъзнае, че е жив и ще остане жив — или поне ще се измъкне от тази скапана алея, — никой от нападателите му не можеше да се похвали със същото.
Дъждът падаше чудодейно по лицето му. Раменете на Синд, когато ги прегърна, бяха най-успокоителното нещо, което беше познавал. Усмивката на Алекс беше най-приятелското изражение, което беше виждал.