— Сигурен ли сте, че искате да ми дадете това? — попита Стен, като побутваше въпросните документи.
— Разбира се, че сме сигурни — потвърди генерал Даул. — Това е основата, казвам ви, основата на нашето бъдеще.
Стен безмълвно се вторачи в него.
Генералът се почувства неудобно под този поглед. Обърна се към Мениндер.
— Нали и ти каза същото?
— Тихо, генерале — предупреди го Мениндер.
— Защо да мълча? Тук сме, за да изразим явно възгледите си, нали така? Да бъдем твърди, но справедливи. Съгласихме се, нали?
— Ти говориш, говориш, говориш — обади се Дайатри, като схвана накъде духа вятърът. И определено довяваше лоша миризма.
Но Даул все още продължаваше по пътя на саморазрухата.
— Няма да поема цялата вина — проплака той. — Не е моя вината! Господин посланик, моля ви…
— Искате ли да си ги вземете? — попита Стен с по-благ тон и побутна документите към генерала. — Ще се престоря, че никога не съм ги виждал.
— Разбира се. Няма проблем. Много дракх, така или иначе — бърбореше Даул, докато взимаше документите.
— Какво ви притеснява, господин посланик? — попита Мениндер. — Как можем да ви улесним в мисията ви?
— Като ме осветлите за две неща. Първото е въпрос на чисто любопитство. От страна на Вечния император, мога да добавя.
— За какво става дума? — попита Мениндер.
— Празничната вечеря, която сте подготвили в чест на Какана. В онази трагична нощ.
Мъртва тишина изпълни стаята. Хванах ви, каза си Стен. Той остави тишината да тегне още дълго време.
— Вие сте били сред присъстващите, нали така? — попита накрая.
— Ъ… ами… аз пристигнах ужасно късно — смънка Даул.
— Значи сте били там — каза Стен. Твърдение.
— Разбира се, че бях. Няма нищо подозрително в това, нали?
— Кой е казвал нещо за подозрение? — попита Стен. Той хвърли на Даул изучаващ поглед, с който сякаш го питаше защо има толкова виновен вид.
— Точно така — каза Даул. — Не го направихте. Искам да кажа…
— Да, господин Стен. Всички присъствахме — прекъсна го Мениндер.
— Странно — промърмори Стен.
— Приятелско събиране само — обясни Дайатри. — Странно ли да има само приятелско събиране там, откъдето идва?
Стен не обърна внимание на думите й.
— И Каканът не проявяваше никакви признаци, че е болен? — попита той. — Малко блед и слаб, може би? Или… може би в избухливо настроение?
— Защо да бъде гневен? — излая Ютанг. — Беше просто приятелска вечеря.
— Мисля, той много щастлив преди умре — добави Дайатри. — Не гневен. Казва голяма шега. Ние се смя-ли. Ха-ха. Ха-ха. После той умря. Ние всички много тъжни, че се случило. Плакали.
Стен отново промени подхода.
— Прегледах календара със срещите му — съобщи той. — И вечерята не беше вписана там.
— А, тя беше решена в последния момент — каза Мениндер бързо.
— Предполагам, че това обяснява тази малка загадка — кимна Стен.
— Това ли ви тревожеше? — попита Мениндер. — Календарът със срещите?
— Не мен — уточни Стен. — Вечния император. Ако не сте забравили.
— Да. Разбира се — каза Мениндер. Той свали очилата си и ги избърса с кърпичката от джоба си. — Има ли други загадки, които можем да разрешим?
— Не. Не мисля. О! Да. Още нещо. Мястото, където тази прословута вечеря се е състояла? На кого принадлежи?
— На мой приятел — обясни Мениндер. — Каканът искаше уединение. Аз го уредих.
— В торкския квартал? — попита Стен.
— Защо не?
Стен се вгледа в Мениндер. Не отклони очи, докато Мениндер не започна да се поти. След това огледа останалите, лице по лице, като изучаваше всеки внимателно. Остави напрежението да се нагнети, докато то не се превърна в свръхнапрегната топка от кинетична енергия, която очаква да бъде освободена.
После я запрати:
— Защо не, наистина.
Престори се, че не забелязва как четири много разтревожени същества си поемат въздух.