Стен не се почувства по-добре.
— Сега — каза той, като последва примера на Алекс и пресуши чашата — ще имаме удоволствието да видим как точно доктор Искра показва твърдата си ръка — и какво се случва с тези, които не се съгласяват с него.
— Знам отговора и на този въпрос — заяви Килгър. — Проклетникът е идеалист. Което значи, че ще газим в кръв до коленете. Шест месеца и всички ще се вглеждат назад в миналото и ще си спомнят колко добър, разбиращ и отзивчив е бил покойният Какан. Само гледай. Готов ли си да приемеш облога ми, че Искра не е нищо друго, освен коварен и потаен психопат?
Стен поклати глава.
— Както сам каза, луд съм, но не съм глупав. Пък и се намирам тук от самото начало. Не. Не мисля, че доктор Искра ще бъде запомнен със сладостта и светлината си.
— На вас, благородни същества — говореше доктор Искра, — знам, че мога да представя бъдещето без увъртания. Вие сте професионалисти, ученици на неизбежния исторически процес, и сте загрижени също като мен да донесете слава на Алтайския куп.
Разнесе се тих шепот. Можеше да се приеме, че слушателите се съгласяват.
Имаше само петнадесет души в огромната аудитория. Тя беше част от казармения комплекс, известен преди като седалище на Каканската лична гвардия, щателно подбрана елитна част, чиято основна функция се състоеше в това да охранява живота на покойния Какан, притежанията, роднините и приятелите му. Стените бяха наскоро пребоядисани и с нови стенописи, които показваха войници от личната гвардия да служат на своя повелител, те чакаха, с изправени дръзко глави, на барикадите срещу неизвестен враг. Помагаха на невинни цивилни да се измъкнат от беда. Всички войници и всички цивилни на стенописа бяха джохианци.
Петнадесетте същества бяха сред петнадесетте най-високопоставени създания в армията на Какана. Но не най-високопоставените петнадесет офицери. Искра ги беше подбрал внимателно.
Всеки от тях беше получил устна заповед да очаква специална задача. Един по един, без служители или помощници, те бяха посрещани от представители на Искра и докарвани в сигурния комплекс.
Всички бяха военни от кариерата. Всички произхождаха от семейства, служили дълги години на това, което Каканът беше нарекъл „Държавата“. И всички бяха джохианци. Искра не желаеше присъствието на неколцината торки, суздали и богази, които бяха заслужили звездите си.
Сред тях беше и висок среброкос човек. Генерал Даул. Той се стараеше с всички сили да остане незабелязан, докато не види накъде духа вятърът.
— Ние от Алтайския куп сме същества, които генетично желаят скали, за които да се хванат, когато приливите на промяната ги застигнат. Една от тези традиционни скали трябва да бъде армията — но тя никога не е станала такава опора при Какана или баща му. В нея са съществата, готови да защитават целостта на държавата с цената на живота си, безрезервно. И това са не само войниците, които се сражават, но и тези, които посвещават целия си живот на службата, за да им помагат. С такива същества аз израснах като дете и може би инстинктивно ги обичам и уважавам. Трябва да призная, но не искам думите ми да напускат тази стая, че горко плаках, когато разбрах, че здравето ми не позволява да стана войник.
Искра замълча, а очите му се плъзнаха по лицата наоколо. Задържаха се върху Даул за миг. Достатъчно, за да изплашат генерала. Даул кимна и се опита да докара подобаващо за случая изражение.
Искра продължи.
— Разбира се, когато пораснах още малко и научих за ужасните престъпления, които всеки войник беше длъжен да извършва при управлението на Какана, когато баща ми и почитаемият ми брат откриха, че съм достатъчно съзрял, за да ми кажат истината, без да се безпокоят, че ще я разкажа на други, бях много благодарен за болестта си. Но аз се отклоних. Нямаме много време. Вие сте петнадесетте души, на които смятам да се опра при създаването своя Нов ред. Вие представяте армията. Но не боклука, който Каканът наричаше своя армия и флот. И всички сте джохианци.
Искра млъкна и остави тишината да се проточи, докато на всички им стане неловко.
Всеки, който беше получил висок ранг в армията, не би пропуснал подобен знак.
— Забелязах — обади се жена с мрачно лице, чиято униформа беше декорирана с медали. — Дали трябва да си вадим съответните изводи?