По програма няма получатели за някой от ордените за членове на Императорското обкръжение. Следващите в списъка са наследствените награди: херцогства, баронства, и така нататък. Тези, които ще получават някое от тях…
— Наследствени?! — промълви удивено Стен. Устните му не се помръднаха, нито гласът му достигна по-далеч от ушите на Мейсън. Това беше умение, научавано във военните формирования и затворите.
Мейсън също го владееше:
— Вечният император е открил много нови и уникални начини да награди онези, които му служат добре.
Гласът му беше напълно лишен от ирония.
— Но…
— Това не само радва канцеларските плъхове — продължи Мейсън, — но и се нрави на бюрократичните им шефове.
Неодобрението, което и двамата изпитваха, изобщо не се изписа на лицата им. Но на няколко метра встрани все пак беше изразено негодувание.
Мъжът беше огромен и много бял — от буйната коса до големите бакенбарди и официалния костюм. Освен това изглеждаше леко пийнал.
— Скапана сбирщина от полудели идиоти — изрече той с гръмотевичен глас. — Проклетите титли ще накарат младоците да си мислят, че са по-добри от другите. Това внушава разни идеи на непроверените в бой хлапета, наистина! За първи път чувам за такъв дракх. Небеса, Императорът греши, като позволява подобни формални танци на безгръбначните идиоти! Проклет да съм, ако участвам в подобни маймунски представления. Кажете на Императора, ако иска…
Каквото и да смяташе да каже за Императора господинът с бакенбардите, то бързо беше прекъснато, когато четирима много едри мъже изникнаха от нищото и го заградиха.
Стен чу изказаните протести, но доста бързо мъжът беше усмирен и поведен — беше твърде едър, за да го изнесат — към един от близките изходи.
Четиримата мъже носеха нови сиви униформи, подобни на полицейските, каквито Стен не помнеше да е виждал преди това на Първичен свят или в двореца. Зърна една от раменните нашивки, обло парче в черно и златисто със златно В, заградено от извитата буква С.
— Кои бяха високите мъже? — попита той тихо Мейсън.
— Нови сили за сигурност. Вътрешна сигурност. Дотам стигат знанието и любопитството ми.
— И от кого са сформирани? От корпус „Меркурий“? Или от „Богомолка“? — естественият интерес на Стен идваше от предишното му поне официално — членство в двете организации.
— Повтарям за последно… гласът на Мейсън стана по-висок, по-студен. — Биячите, гестаповците и разпитвачите никога не са били моя слабост.
Стен любезно последва тълпата от чакащите награди, които се нареждаха, минаваха през вратата и изчезваха.
Наследствени ордени… ордени за заслуги… медали (военни)… отличия (цивилни)…
Стен спря пред шамбелана, който се консултира със списъка си.
— Господин пълномощен посланик Стен, вие сте единственото същество, отличено с тази награда днес. Можете да влезете.
Стен се отправи към високите зеещи врати и две същества в червени костюми — и, както Стен реши, с изкуствено избелена коса — отвориха вратите.
Един глас обяви:
— Високопочитаемият Стен… от Малък мост.
Голямата зала за награждаване сега беше пълна с вече получилите своите награди. Стен продължи напред, с малко по-забавена от нормалното походка, която всеки дипломат научава и която изглежда толкова добре при записите. Лицето му придоби гордо изражение.
Високопочитаем, помисли си той. Много интересно. Доколкото си спомням, последния път бях многопочитаем, когато за последно бях в двора. Дали високопочитаем означава увеличение на заплатата?
— Пълномощен посланик Стен изпълни най-високите стандарти в имперската служба, когато с голям риск за личната си безопасност участва в скорошна мисия за преговори между торвалдианците и обитателите на Маркел Бат. Не само че мирът беше опазен, но и нова ера на мир и спокойствие се възцари в този куп. Той ще бъде почетен, като получи ново звание — Спътник на Императора.
Което значеше, реши Стен, каквото Вечният император пожелаеше да значи. Което беше всичко друго, но не и орден за член на Императорското обкръжение — каквито и да бяха тези членове. Поне онези противни обесници не бяха тръгнали да се избиват. Нито той беше намерил за нужно да убие някого от тях, колкото и да се изкушаваше понякога.
Нито една от тези мисли не се отрази на лицето на Стен. Нито пък изражението му се промени, докато вървеше към линията, а очите му изследваха огромната зала.