— За Бога! Трябва да направим същото нещо сега — възкликна Даул, като удари длан в гърдите си, а патриотичното му сърце заби гордо. — Разделяй и владей! Връщане към свещената традиция.
— Значи… ще приемете поста, който ви предлагам?
— С гордост, сър — засия Даул. — С гордост.
Той избърса изплъзналата се сълза от ъгълчето на окото си.
Мениндер имаше малко неугледно имение в центъра на квартала на торките.
Професионалното око на Стен забеляза, че неугледният вид е внимателно изпипан. Стените бяха тухлени и покрити с увивни растения. Големият вход беше стар и хлътнал. Градината отвъд портата беше запусната. Но охранителните кабели, които опасваха стените, бяха ярки и нови. Портата беше подсилена със стомана. И избуялата градина беше използвана за слагането на бодливи плетове и остри папрати.
Разузнаването твърдеше, че Мениндер има пари. Купища като за торк. Но той беше внимателен и не парадираше с тях. И беше изчезнал, когато дракхът се изсипа.
— В траур съм — обясни Мениндер, като хвърли въдицата в зелените води на езерцето.
Стен седна до него. Дъждът беше отстъпил място на изпепеляващо слънце. Но тук, под дърветата, които хвърляха сянка над любимото място за риболов на Мениндер, беше хладно. Торкът дръпна кордата, провери примамката и я хвърли още веднъж.
— Смърт в семейството? Съжалявам да го чуя — каза Стен.
Мениндер свали очилата си, избърса несъществуваща сълза и ги сложи обратно.
— Беше млад братовчед… Загина в „Пушкан“.
Стен понечи отново да поднесе съболезнованията си, но видя циничен проблясък в очите на Мениндер.
— Колко близък беше този братовчед? — попита той вместо това.
Мениндер се ухили.
— Не знам — седми, в най-лошия случай осми. Не бяхме много близки. И все пак беше шокиращо.
— Мога да си представя — каза Стен.
— Толкова съм разстроен — продължи Мениндер, — та се боя, че ще мине поне година, преди да покажа лицето си на публично място.
— Наистина ли мислите, че Алтайският куп ще се успокои за това време? — попита Стен.
— Ако не го направи — отвърна Мениндер, — скръбта ще ме обхване отново. Тъгата е упорита болест. Идва и си отива.
Той изтегли кордата и я метна отново.
— Като треската — вметна Стен.
— Да, но без тревожните симптоми. Човек може да тъжи и да лови риба по едно и също време.
— Странното около този риболов е — отбеляза Стен, — че изглежда изключително целенасочен. Никой не безпокои човек, който лови риба.
— Струва ми се, че не съм единственият, който лови риба тук, господин посланик — отвърна Мениндер. Той метна въдицата на друго място в езерцето.
— Предполагам, че се опитвам да измисля подходящата стръв — каза Стен.
Мениндер поклати глава.
— Забравете. Няма достатъчно кредити и слава, които биха могли да ме изкарат навън. Живях дълго, бих искал да умра от естествена смърт.
— Трудно е да се постигне в наши дни — подхвърли Стен.
— Наистина. — Кордата на Мениндер се заплете в някакви клони. Той отпусна пръчката и я разхлаби.
— Честно казано, не виждам как ще стане по-добре, поне докато съм жив.
— Ще се намери решение — каза Стен твърдо. — По един или друг начин.
— Предполагам, че имате планове за моето участие в решението?
— Да, имам.
— Вероятно сте решили да ме включите, защото бях достатъчно глупав да си заложа главата преди.
— Накарахте някои същества да говорят помежду си, при положение че нормалното им поведение е да се бият помежду си.
— Някога вярвах, че съм добър в подобни неща — поклати глава Мениндер. Той придърпа леко кордата.
— Все още сте. Според мен.
— Глупав, безполезен талант. Ако изобщо е талант. Лично аз смятам, че съм много добър лъжец.
— Скоро ще настъпят някои големи промени — каза Стен. — Преди много време — и при подобни обстоятелства — посъветвах същество като вас да се укрие, докато бурята утихне. Казах му, че най-доброто, което може да направи, е да развие добра режеща кашлица.