— Той послуша ли ви?
— Да. В резултат преуспя.
— Но вие искате от мен да направя точно обратното?
— Да.
— Дали сте на другия човек по-добър съвет.
— Това беше тогава, сега е за сега.
— Без да се обиждате, господин Стен, но аз нямам могъщата сила на имперското назначение, която да ме защитава. Изпитвам остра нужда от сигурност. Дори и да бях под защита, домът ми ще е първото място, където добрият доктор ще изпрати отрядите с тежките ботуши и бухалките.
— Но не мислите, че Искра ще се справи?
— Не, по дяволите! Това, което ме измъчва, е, че някога самият аз споменах името му. В добра светлина. Кажете на Императора, че този път се е объркал много. Но не ме цитирайте. Предпочитам да избегна вниманието, ако това не ви пречи.
— Няма да ви лъжа, като твърдя, че вие сте единствената надежда — каза Стен. — Но може да сте много важен.
— Мислите, че трябва да рискувам живота си — и този на семейството ми — за някаква благородна борба с вятърни мелници? За да спасим Алтайския куп?
— Не си ли заслужава?
Мениндер издърпа кордата, докато обмисляше.
— Не знам.
— Ще ми помогнете ли?
— Може би някой друг път.
Стен се изправи. Огледа зелените води на езерцето, като се зачуди защо не е видял и бегла следа от риба.
— Има ли нещо тук? — попита той.
— Някога имаше — отвърна Мениндер. — Зареждах го всяка година. После времето нещо се обърка. Навярно сте забелязали. Стана му нещо на времето. Промени се равновесието или Бог знае какво. Всичката риба умря.
— Но вие все още идвате на риболов.
Мениндер се засмя и хвърли въдицата си отново.
— Разбира се, никога не знаеш кога можеш да хванеш нещо.
Стен откри Каебак, външния министър на богазите, в сградата на посолството. Тя сваляше знамето. Беше сама, като се изключи охраната й. Всички останали вече бяха потеглили към космодрума. Каебак смяташе да ги последва. Бързо.
— Няма нужда да заминавате — каза Стен. — Мога да гарантирам сигурността на посолството ви.
— Богазите нямат нужда от охрана — отвърна Каебак. — Страхът не с нас. Гняв там. Суздали забравили гняв на богази. Ние ги накараме да съжаляват, че са го сторили.
— Защо вините суздалите за ставащото? Техните деца също загинаха в „Пушкан“.
— Ба! Това са лъжи. Суздалите правят пропаганда. Винят богази за ужасното дело. Това е извинение. Те искат война. Добре. Ще им дадем каквото желаят.
Според Каебак разговорът беше приключил. Тя се качи на чакащата кола. Стен направи последно усилие.
— Елате в имперското посолство с мен — настоя той. — Нека ви покажа кадри от личното си разузнаване. Ще видите, че суздалите са дали също толкова жертви, колкото и богазите.
Колата потегли. Стен се дръпна назад. Каебак подаде човката си от прозореца.
— И вас са измамили. Няма нужда да гледаме лъжи на суздали. Отивам у дома. Ще помогна на другите да сготвим малко кучешка яхния.
Лошият късмет на Стен продължи да го преследва през целия ден и през ранните часове на следващия. Той отправяше обаждане след обаждане до Вечния император.
Но всеки път беше посрещан със съобщението, че Вечният император е неразположен — и никой не можеше да му каже колко дълго това състояние на боледуване ще продължи.
Стен се чувстваше като сляп и беше отчаян поради липса на напътствия. Ситуацията се влошаваше с всеки час.
Искра вече трябваше да се махне, бе убеден в това.
Но имаше само едно същество, което можеше да вземе подобно решение. Съдбата на Алтайския куп висеше на косъм.
Опита да се свърже за последен път.
— Много съжалявам, господин посланик — дойде успокояващият отговор на секретаря на Императора. — Сигурен съм, че Императорът ще ви се обади при първа възможност. Да, предадох му съобщенията ви. Да, споменах, че не търпят отлагане. Много съжалявам за неудобството, господин посланик, но съм сигурен, че ще разберете.
Стен стисна зъби. Къде, по дяволите, беше Императорът?
22.
— Имах намерение да проведа този разговор с теб от известно време насам — каза Императорът. — Забавянето е наистина непростимо. Дължа много на теб и на организацията ти.