— Не и за теб със сигурност.
— Да. Стрегът не е отровен, така че вие, слаботелесници, можете да пиете, без да изоставате. И ето го доказателството. Ако няма утре за мен, а аз съм най-важният, няма да има утре за никого, нали тъй?
Стен и Синд се спогледаха. Очевидно Килгър ги водеше поне с два стрега.
— Сега — продължи Килгър — да се върнем към оръжейните, които се разграбват. Всички доклади в това поверително резюме на станалото, което най-важните полицаи са получили и което уредих и ние да вземем, след като посетих местната кръчма и установих, че не става за човек, нито за звяр, ни за малоумник, навеждат на една мисъл. Знаеш ли какво е странното в тези кражби, шефе? Оръжията се измъкват наляво и надясно, но няма доклад за убит охранител.
— О?
— Какво означава това „о“? — зачуди се Синд.
— Трудно е — обясни Стен — да влезеш в оръжеен склад, за който се предполага, че се пази от армията или националните сили, или каквото и да е, без някой патриотичен идиот да се направи на герой и или да застреля някого, или да бъде застрелян.
— Да. Проклетата армия е замесена в цялата работа.
— По дяволите — заяви Синд. — Може би е най-добре да се придържам към чистия войниклък. Този дракх от специалните операции, в който вие двамата специализирате, ви прави цинични.
— Споменах ти това — отбеляза Алекс — преди еони, на Нютон, когато искаше да държиш Стен за ръка, при промъкването му на Първичен.
— Така е. Трябваше да те послушам.
Самият Стен не внимаваше какво точно си говорят.
— Нямам нищо против малко свободни действия — подхвърли той. — Първо, ще ми се отрази добре. Второ, не е зле да покажем на тези местни отрепки, че светът не се подчинява на техните прищевки; и трето, не ми харесва идеята на местните военни — те явно смятат, че могат да си основат собствена терористична организация, която да им е на разположение и на повикване. Нека видим къде отиват тези оръжия.
Синд го погледна скептично.
— И какво ще направим? Ще изпратим Фрик и Фрак да обикалят всеки арсенал, който все още не е ограбен? Ще ни трябват доста сензори.
— Не. Те имат мотива, ние ще им създадем възможност. Ще използваме тактиката, която аз, хм, хм, наричам Маневрата на пеещото оръдие.
— Нискобюджетен филм — присмя му се Синд.
— Не е така. Трябва ни само…
— Ей това — довърши Килгър, като плъзна уилигън върху бюрото на Стен. — Ако обесниците търсят каквото и да е оръжие, предполагам, че сърцата им направо ще изхвръкнат за имперска гърмяща пръчка, а? Мисля, че съм прав, тъй като трима злодеи се навъртат покрай страничния вход от около три нощи насам.
— Никога няма да ми позволиш да блесна с ума си, господин Килгър.
— Е, шефе. Не знаех, че това се опитвате да правите. Ала все още има доста нещица, в които да покажете ума си. Като например, кой ще привика котката?
— Ние просто… проклятие.
— Да. Не вярвам на охраната на посолството. Хората на полковник Джерети нямат мозък да разберат какво възнамеряваме да правим. Бор най-вероятно биха отрязали брадите си, ако им подхвърля подобна идея. И знам, че гурките ще ти кажат да не си губиш времето с глупости.
Стен кимна. Килгър беше прав.
— Бих платил доста за двама добри в промъкването, а иначе зли членове на „Богомолка“, които да свършат работата.
— Не съм сигурна какво сте намислили, но аз ще го направя — заяви Синд.
— Недей, враговете са те зяпали много пъти.
— Господин Килгър, те никога не биха допуснали, че най-добрият телохранител на посланика ще излезе навън в нощ като тази, нали? Особено с военна екипировка.
— А, шефе, и аз се бях навил да опитам същото. Но не хваща дикиш. Дори като съм дегизиран, разпознават огромното ми туловище — и Алекс потупа гърдите си гордо. — Та като ме видят, ще решат, че съм стар войник, и няма да се ловнат в подобен капан. Дори и в мъглива нощ като тази. Но ако погледнат и видят млад войник, момък, който се е понапил малко в таверната и плете крака към поста си по войнишки почин…
— Килгър, подхвърлянето на оръжие е нещо, на което те учат още в началото на обучението в „Богомолка“. Искаш аз, посланик Стен, да…
— Хубаво е, момко, да преоткриеш корените си. Научава те на скромност.