Суздалите и богазите може и да не бяха особено разумни при подхода си към гражданските права, но във военно отношение бяха доста способни.
Без да отговорят на заповедта на Стен, двете флоти преустановиха контактите и се отправиха с пълна скорост към родните си светове.
Стен издиша облекчено и се свлече на стола.
— По дяволите — въздъхна той искрено и вероятно развали впечатлението за хладнокръвен командир. — Наистина не мислех, че ще проработи.
— Ще подейства само този път — каза Мейсън тихо, за да не го чуят офицерите му.
— Веднъж е повече от достатъчно. Ще ги засипем с всички възможни нелицеприятни факти и се надявам, че ще дойдат на себе си, каквото и да значи това в този проклет куп. А ако се опитат отново, ще измислим нещо още по-зловещо и отново ще ги ступаме. По дяволите, адмирале, на негодник като вас винаги ще му хрумне някоя идея. Сега обърнете курса. За пръв път успяхме да препятстваме непрекъснатите им интриги. Да видим дали ще можем да продължим да го правим.
Крепостта Гачин беше построена с цел да бъде едновременно непревземаема и ужасяваща. Предназначението й никога не беше включвало да се използва като реална крепост, а само като последен затвор за всеки дръзнал да се опълчи на Какана. Тя се извисяваше самотно върху малко островче на километър от брега. Яките каменни стени се издигаха направо от скалите на острова. Нямаше плажове, никакви открити пространства отвъд тези стени. Нито път по суша до острова.
Алекс и Синд пропълзяха близо до скалите на континента и започнаха да наблюдават.
Бяха се подготвили за мисията много внимателно. Лежаха под изкусно разположено фототропно камуфлажно покривало, което сега блестеше в бяло, за да съвпада с цвета на снежните преспи и обледените скали наоколо. Всеки от тях имаше качен върху триножник мощен бинокъл, както и пасивни топлинни сензори и детектори за движение, фокусирани върху входа и укрепленията на крепостта Гачин.
— По дяволите, студено ми е — изруга Синд.
— Жено, недей да се оплакваш. Бил съм на твоя свят, той е лятно кътче в сравнение с тукашния.
— Без майтап — каза Синд. Сега вече знаеш защо толкова много от нас живеят извън планетата. А и ти, не ми ли каза, че твоята планета е лед, сняг и други подобни?
— Да, но ледът е някак по-нежен. И снегът се рее надолу като листенца на цвете.
— Виждаш ли нещо?
— Не. Което ме кара да мисля, че си права.
— Ще знаем със сигурност преди да падне нощта. Надявам се.
— Добре, а докато чакаме, ще ти разправя една историйка, която се отнася до обстоятелства, много напомнящи смразяващата обстановка в момента. Казвал ли съм ти някога за времето, когато участвах в състезание по хумористични петостишия? Знаеш какво представляват, нали?
— Не сме напълно нецивилизовани.
— Това е хубаво. Беше по времето, когато бях млад и зачислен към почетната стража на Земята. Таблоидите съобщаваха за състезанието. Много кредити за победителя. Кой можеше да измисли най-смешното, най-мръсното петостишие? Е, биваше си ме, когато става въпрос за мръсни петостишия.
— Никога не съм се съмнявала в това.
— Няма да обърна внимание на забележката, майоре. И така, написвам мръснишката си поема, а тя беше толкова мръснишка, че дори аз се изчервих малко, като си помислих, че името ми ще стои под нея. Но кредитите бяха доста, както споменах. А Бог знае, че бедният войник има нужда от всеки кредит, който може да докопа. И тъй, времето минаваше, и после един ден преглеждам таблоидите и съм поразен. Аз не съм победителят! Не печеля нищо! Победителят е някой си Макгуайър. Д.М. Макгуайър, от малкия остров Ейре, както го наричат, от град Дъблин. И петостишието е толкова мръснишко, че не могат дори да го публикуват. И когато се възстанових от шока, започна да ме човърка. Искам да кажа, какво може да е по-мръсно от това, което аз подадох. Така че си взех малко отпуск и се отправих към Ейре и столицата му Дъблин. И започнах да търся Д.М. Макгуайър. Минаха дни, седмици, но накрая издирих и последния Макгуайър в Дъблин. Оказа се дребничка възрастна дама. Сладка, с блясък в очите и усмивка на устните, и от вида й просто знаеш, че ходи на църква по два пъти на ден, и мръсна дума никога не е докосвала устните й. Тя не би могла да е Макгуайър от състезанието, но аз съм отчаян. Затова събирам смелост и питам. Направо щях да се побъркам, когато призна, че е тя. Тогава я попитах какво е написала. Тя на свой ред се изчерви и каза, че е уважавана вдовица и не може да говори така пред мъж. Говореше странно при това, трудно я разбирах на моменти. Дори я накарах да ми го напише, но и това не поиска да направи. Със сигурност нейната трябваше да е най-ужасната поема, писана някога. Така че започнах да я убеждавам и да я умолявам, докато накрая тя предложи: „Може ли да я кажа, като изрека «пусто» на мястото на лошите думи?“ Веднага се съгласих. Нямаше да ми е трудно да разбера кои са. И тогава тя пое дълбоко въздух и изрецитира: