— Добре — промърмори най-сетне той и вдигна глава към бъдещите си спътници: — Налага се да носим всичкия този багаж. Започнете да го разпределяте. Всеки ще носи товара си на гръб, привързан със собственото му въже. Ако някой има неблагоразумието да изгуби раницата си, в същия миг ще бъде върнат обратно.
Буцата в стомаха на Гавинг леко се смали. Клейв беше роден за ловец: висок и строен, два метра и половина кости и мускули. Можеше да вдигне човек само с пръстите на едната си ръка. Дългите пръсти на краката му можеха да хвърлят камък така добре, както Гавинг би го сторил с ръка. Придружаваха го Джаян и Джини — красивите тъмнокожи близначки на Мартал и отдавна умрял ловец. Без да чакат заповеди, те започнаха да слагат екипировката в раниците. Другите се размърдаха и започнаха да им помагат.
Алфин каза:
— Да разбирам ли, че ти ще си ни водачът?
— Точно така.
— Какво ще трябва да правим с всичко това?
— Ще тръгнем нагоре по ствола. Ще подновяваме маркировките, направени от Куин. Ще вървим напред, докато не открием това, което е необходимо за спасение на племето. Може да бъде храна…
— На голия ствол?
Клейв го огледа.
— Прекарваме целият си живот върху два километра клони. А Учения твърди, че стволът е дълъг стотина километра. Не знаем какво има там. Но за сметка на това сме наясно, че това, от което имаме нужда, не се намира тук.
— Знаеш защо отиваме — огледа го присвити очи Алфин. — Нас просто ни изхвърлят… Девет гладни гърла по-малко… Погледни кои…
Когато искаше, Клейв беше в състояние да надвика и гръмотевица.
— Май ти се иска да останеш, а? — прогърмя той и Алфин благоразумно замълча. — Тогава остани. Ти ще обясниш защо не си дошъл.
— Ще дойда — едва чуто прошепна Алфин.
Клейв не си послужи със заплахи, това просто не беше необходимо. Всичко беше решено предварително. Всеки, който откаже изпълнението на мисията, щеше да бъде обвинен в метеж.
По всяка вероятност това нямаше значение. След като Клейв отива, значи всичко е наред… Алфин грешеше, стомахът на Гавинг — също. Несъмнено ще открият това, от което се нуждае племето, после ще се приберат у дома. Гавинг започна да подрежда раницата си.
— Разполагаме с шест чифта сандали-котки — каза Клейв. — Джаян, Джини, Образования… Гавинг. Аз ще взема останалите и ще реша кой още има нужда от тях. Всеки ще вземе по четири допълнителни клина. Камъни също. Да, говоря сериозно. Ще ви трябват за забиване на клиновете в дървото, а вероятно и като оръжие. Всички ли имат ножове?
Когато излязоха на открито, нощта вече беше паднала. Въпреки това спряха и започнаха да примигват. Стволът се издигаше в безкрайността. Далечната туфа беше синя почти колкото небето, замъглена и неясна.
— Ще спрем за няколко минути да хапнем — каза Клейв. — После ще напълним торбите със зеленина. Вероятно дълго време ще бъдем лишени от нея…
Гавинг откъсна един гръбначен клон, обрасъл обилно със сладък зелен памук. Напъха го между раницата и гърба си. Клейв вече беше отминал напред.
Движението по ствола беше различно от движението по клона. Тук кората беше дебела няколко метра. Гръбначни клони липсваха. Пукнатините често бяха толкова големи, че човек можеше да се скрие в една от тях. Но имаше и малки, които улесняваха захващането.
Гавинг не беше свикнал да ходи със сандалите-котки. Принуди се да размахва крака, сякаш за ритник. В противен случай проклетите сандали заплашваха да се изплъзнат. Раницата го теглеше назад, сякаш искаше да го обърне. Дали не трябва да я закрепи по-ниско? Помагаше му единствено приливът. Притискаше тялото му не само надолу, но и към самия ствол.
Образования вървеше добре, но от устата му излиташе напрегнато пъшкане. Вероятно беше изгубил твърде много време за учене. Гавинг забеляза, че неговата раница е по-голяма от тези на останалите. Дали не носеше нещо друго освен екипировката?
Мерил не носеше торба, имаше само въже. Използвайки единствено здравите си ръце, тя успяваше да не изостане. Макар и само с един крак, Джиован изпреварваше дори Клейв, независимо от факта, че устата му беше сгърчена от болка.
Джаян и Джини, намиращи се на дебелата кора точно над Гавинг, изведнъж се спряха. Погледнаха надолу, после се спогледаха, сякаш щяха да заплачат. Неочакван пристъп на носталгия стисна гърлото на Гавинг. Изведнъж му се прииска да си е у дома, в колибата на ергените, да се изпъне в леглото и да зарови лице в зелената стена…