— Нека да пробваме. Изпразнете няколко торби и бъдете готови за гасене…
Обраслото с гъби място гореше бавно. На тази височина западният вятър не беше така силен, пушекът очевидно оставаше в „козината“ на гъбите и по този начин задушаваше огъня. Гъбите просто тлееха. Вонята беше толкова противна, че пътешествениците бяха принудени да се отдръпнат.
Димът се разнасяше. Гавинг се приближи и забеляза, че по-голямата част от гъбите бяха изчезнали. На мястото им се виждаха черни въглени, а буквата Q зееше отчетливо, дълбока цели два метра.
Клейв си направи факла от парче кора и изгори последните остатъци от гъбите.
— Ще почистим ямата и ще спим тук — обяви той. — Гавинг, Джини, идете за Мерил.
Мерил се събуди почти веднага — щастлива, бодра и пълна с планове. Наложи се да я залъгват през цялото време, докато се движеха по кората. Очакваха всичко и бяха доволни, когато най-сетне я положиха да легне в дъното на маркировката Q.
И те се настаниха в буквата.
Мерил заспа като бебе, но останалите се въртяха неспокойно, започваха и спираха несвързани разговори. По едно време Клейв попита:
— Джиован, как си?
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид цялото пътешествие. Как се чувстваш?
— Гладен съм — изръмжа Джиован. — Имам и болки, но с тях съм свикнал. Мога да се катеря. Може би питаш как сме всички, а? Отговор на този въпрос няма да получим преди да се върнем у дома. Ето, погледни Мерил… В момента явно не е на себе си, никой не знае дали ще се оправи…
— Нима предлагаш да останем тук? — погледна го изненадано Клейв.
— Не, това би било чиста лудост. По-добре да се връщаме. Ще убием нещо и ще го опушим, ще наберем още ветрилни гъби и ще се приберем в къщи. Ще бъдем герои, както всяка ловна експедиция, която се връща у дома с месо… Няма смисъл да ти казвам, че съм готов за това. До гуша ми е дошло да съм един от инвалидите. На времето бях сред хората, които изхранваха племето… А ако се окаже, че ветрилните гъби могат да растат в туфата…
Вече цялата група слушаше и Клейв очевидно си даваше сметка за това.
— Има опасност от рязко влошаване на състоянието на Мерил — предпазливо подхвърли той.
— Тя е много добре.
— О, нека изчакаме разсейването на наркозата… Пък после може и аз да опитам — ухили се Клейв.
Надяваше се разговорът да спре дотук. Но такъв шанс не съществуваше, тъй като и Алфин слушаше.
— Какво ще кажеш за връщането у дома? — обърна се към Клейв. — Открихме това, за което бяхме тръгнали.
— Не мисля така. Със сигурност не сме почистили всички маркировки на племето… Нали така, Образовани?
— Те са навсякъде по стеблото.
— Тогава нека стигнем поне до средата. Вече знаем, че можем да се изхранваме. Кой знае още какво можем да открием? Онова с хобота имаше отличен вкус, но второ така и не намерихме… Вероятно не можем да го отглеждаме в туфата. На връщане можем да наберем ветрилни гъби. Какво друго? Все още не знаем дали щураците стават за ядене… Бихме могли да опитаме отглеждането и на онези зверчета с черупките…
— Тях можем да ги отглеждаме точно над туфата — отвърна разпалено Образования. — Сигурно ще се получи. Но аз искам да продължа. Интересно е да се знае състоянието ни, когато не действа никаква сила на привличане.
— Вече знаем какво би казала Мерил. Някой нещо да добави?
Алфин изсумтя. Никой не се обади.
— Тогава продължаваме — обяви решението си Клейв.
Глава пета
Спомени
Ето я, отново се появи! Светлина с особена честота — онази, която Шарлс Дейвис Кенди търсеше в продължение на петстотин години. За пръв път я засече преди петдесет и две години, след това преди четиридесет и осем, преди двадесет. Общо шест пъти със сигурност и други десет вероятни. Петното се местеше. Този път беше на запад спрямо него, едва забележимо през филтъра от прах, газ и замърсявания от растителен произход. Светлина, която се получава при горенето на водород и кислород.
Кенди съсредоточи вниманието си върху една неясна точка, мигаща колебливо във вътрешността на Мъгливия пръстен. КАРМ рядко потвърждаваше дали сигналите му преминават през ураганната стихия, но той никога не се отказваше.
— Говори Кенди от името на Държавата. Кенди от името на Държавата.