Кога беше загубил управлението? Може би са заплашили да го изключат, минавайки на ръчно управление. Не биха могли. Духът им би паднал страшно много, ако разберат колко малко всъщност зависи от техните решения. Вероятно Кенди бе отстъпил, за да не се издаде.
Не си спомняше нищо, което би могло да се нарече бунт. Вероятно е предпочел да се престори на глупак, след което е изтрил всякакъв спомен от паметта си. Екипажът беше потеглил с осем от десетте КАРМ, при това отмъквайки и хидропонните резервоари. Подобно нещо Кенди в никакъв случай не би позволил!
Беше почти сигурен, че седем от осемте КАРМ-а отдавна са извън строя. А последният беше скрит в облак от водни пари. Кенди спря да излъчва съобщението. Мъгливият пръстен под него блестеше с разсеяна светлина.
Някой ден ще разбере всичко. Дали те изобщо си спомняха за него?
Кенди чакаше.
Глава шеста
Средната земя
Кичурът „старческа коса“ сигурно беше тук от много отдавна. Беше се разпрострял на разстояние петдесет или шестдесет метра и се беше вкопал на половин метър в живата тъкан на дървото. Растения чадъри бяха пуснали корени в образувалата се почва и сега вече узрели, бяха разперили ярките си цветове, за да привлекат преминаващите насекоми.
Миния наблюдаваше как огънят се разпространява из пресичащите се криволици и пътеки на петното от гъби. Бризът тласкаше облаците пушек във всевъзможни посоки. Това принуждаваше цели облаци червейчета да бягат от гъбата и да търсят спасение във въздуха. Искаше й се тройката на Таня да е вече тук с водата.
Сега на стеблото бяха три тройки от Триединния взвод. Миния, Сал и Смита бяха най-близо до медианата. Тройката на Джийл скиташе нагоре-надолу по стеблото и носеше провизии от туфата, а хората на Таня пренасяха вода от подветрената страна.
Обикновено огънят не създаваше проблеми, но ставаха и грешки.
— Обичам тези изкачвания — каза Смита.
Рееше се почти свободно, пръстите на краката й леко захващаха издатините по кората. Толкова близо до медианата това беше достатъчно да я задържи от слабото притегляне.
— Обичам да се рея… А и къде другаде можеш да видиш целия Мъглив пръстен?
Миния кимна. Не й се говореше. Нима можеш да правиш друго, освен да бягаш, когато един проблем не може да бъде решен и не отминава от само себе си? Тя беше избягала толкова далеч, колкото едно човешко същество можеше да отиде. И това помогна — тук, между двете безкрайности се чувстваше спокойна.
Като че ли и дървото стигаше до безкрайността. Тъмната Туфа, осветена от Вой и от Слънцето, представляваше един зелен пухкав ореол с черна сърцевина. Към външната страна се виждаше малко по-голямата Туфа на Далтън-Куин. Отвъд нея оставаха няколко реещи се облака, зелените горски петна и спиралите на ураганите. На изток се виждаше една блестяща точка, заобиколена от тъмна рамка — малко езерце, което се рееше тангенциално и вече няколко дни бавно се приближаваше към тях.
Може би ще стигне дотук. Те не говореха за това, просто от суеверие.
Триединният взвод беше освободен от задължения към дървото отдавна, още от времето на сушата и последните политически вълнения. Членовете му бяха необходими като полицаи, които използваха за екзекуции и потушаване на размириците. Сега обаче тройките се занимаваха с търсене на паразити и кичури „старческа коса“ по стеблото. Днес се бяха заели да опожарят цяло поле от това ужасно нещо.
Погледът на Миния беше привлечен от някакво движение навън, по посока на вятъра. В лазурното небе се рееше нещо синьо и голямо. Слънцето блестеше ослепително и пречеше да се види какво е то. Тя постави ръка под очите си и каза:
— Триединни.
Смита бързо скочи на крака.
— Интересуват се от нас? Сал!
Сал изскочи иззад облака от дим.
— Виждам ги.
— Интересуват се, при това са много близо — каза Миния.
Смита се придърпа към ствола и започна да приготвя оръжието си.
— Веднъж се бих с триединни. По-умни са от птиците-саби. Можем да ги изплашим. Но помнете, убием ли една, ще трябва да убием и трите.
Предметът с форма на торпедо вече беше съвсем близо и бавно се въртеше в синьото небе. Туловището се придвижваше с помощта на три големи прозрачни перки, от него надничаха шест големи очи. Едната от перките беше с по-малки размери — вероятно принадлежаща на бебе…
— Какво ни трябва? — прошепна Миния.
— Лъкове и стрели. Към върховете трябва да прикрепим по малко запалена „старческа коса“. Имаме щастие, че огънят е до нас… Не забравяйте и за летящите шушулки, може да ви потрябват…